Дж. Уорд - Пробудена любов

Когато се засити, остави главата си да падне назад със затворени от задоволство очи. Но тя нямаше време да го съзерцава. Приближи се до Фюри. Той беше в безсъзнание, прикован с вериги за масата, която беше обляна с кръвта му. Но гърдите му се повдигаха и спускаха.

По дяволите. Веригите бяха закопчани със стоманен катинар. Трябваше да ги среже с нещо. Отиде до ужасяващата колекция инструменти вляво…

И едва тогава видя тялото в ъгъла. Младо момиче с къса руса коса.

Не можа да сдържи сълзите си и те потекоха по бузите й. Момичето беше мъртво. Когато се увери в това, Бела изтри очите си и се застави да се концентрира. Трябваше да изведе живите оттук. Те бяха първият й приоритет. След това… Някой от братята можеше да дойде и…

Трепереща и едва владееща истерията си, тя взе един електрически трион, включи го в контакта и преряза бързо оковите на Фюри. След като и пронизителният шум от работата на триона не го свести, Бела отново изпадна в ужас.

Погледна Зейдист, който с голяма мъка беше повдигнал горната половина на тялото си от пода.

— Ще докарам пикапа, който е пред хижата — каза тя. — Ти остани тук и пази силите си. Ще имам нужда от помощта ти, за да пренесем Фюри. Той е в безсъзнание. А момичето… — Гласът й беше задавен. — Ще се наложи да я оставим…

Притича през снега до хижата с отчаяната надежда да намери ключовете за пикапа. Опитваше се да не мисли какво ще прави, ако не ги открие. Слава богу, бяха закачени на гвоздей до вратата. Грабна ги и се втурна навън, запали двигателя и закара пикапа до бараката. Спря го с каросерията към вратата.

Тъкмо скачаше на земята, когато видя Зейдист да прекосява прага, залитайки като пиян. Носеше Фюри на ръце, но нямаше да издържи още дълго. Побърза да отвори капака на товарното отделение и двамата буквално паднаха вътре, преплели окървавени крайници. Тя се опита да ги избута навътре, но не успя. Скочи горе при тях и ги издърпа за коланите.

Когато се убеди, че няма опасност да се търкулнат обратно, скочи на земята. Затвори капака и срещна погледа на Зейдист.

— Бела — прошепна той едва доловимо. — Не исках да преживееш всичко това… Цялата тази грозота.

Тя се извърна. След миг вече натискаше педала на газта.

Еднопосочното платно, което отвеждаше от хижата, беше единствената й възможност и тя се молеше да не срещне някого по пътя си. Когато излезе на шосе 22, отправи благодарствена молитва към Скрайб Върджин и подкара колата към дома на Хавърс така, сякаш животът й зависеше от това.

Наклони страничното огледало, за да вижда вътрешността на каросерията. Вероятно им беше много студено, но не намали скоростта.

Може би студът щеше да забави загубата на кръв.

Фюри усещаше ледения вятър по голото си тяло и обръснатата си глава. Нададе стон и се сви на кълбо. Беше му студено. Нима непременно трябваше да преживее такъв смразяващ студ, за да се озове в Небитието? Тогава, слава на бога, че щеше да се случи само веднъж.

Усети нещо да се протяга към него. Ръце… Те се обвиха около него и го дариха с топлина. Треперещ, той се отдаде на нежната им прегръдка.

Какъв беше този шум? Близо до ухото му… Звук, различен от рева на вятъра.

Песен. Някой му пееше.

Усмихна се. Беше прекрасно. Ангелите, които го отвеждаха към Небитието, имаха наистина красиви гласове.

Замисли се за Зейдист и сравни възхитителната мелодия с песните, които той обичаше да пее.

Да, Зейдист пееше като ангел, както се оказа. Притежаваше наистина ангелски глас.

Зейдист дойде в съзнание и първото, което инстинктът му подсказа, беше да се надигне. Дяволски лоша идея. Силната болка, която прониза рамото му, го повали обратно и той отново загуби съзнание.

Втори рунд.

Този път, когато изплува от черната бездна на мрака, знаеше какво не трябва да прави. Обърна бавно глава, вместо да се опитва да се изправи. Къде беше, по дяволите? Стаята беше нещо средно между гостна и болнично помещение. Намираше се в клиниката на Хавърс.

Някой седеше в ъгъла.

— Бела? — попита той с дрезгав глас.

— Съжалявам. — Бъч се наведе напред и лицето му се показа в осветения кръг. — Само аз съм.

— Къде е тя? — Гърлото му беше пресипнало. — Добре ли е?

— Да.

— Къде е?

— Тя… се кани да напусне града, Зи. Всъщност мисля, че вече е заминала.

Зейдист затвори очи. И се замисли дали няма да е по-добре отново да припадне.

Не можеше да я обвинява след всичко, което беше преживяла. И особено убийството на лесъра . Беше по-добре да се отдалечи от Колдуел. Макар той да изпитваше огромна болка от загубата.