Дж. Уорд - Преродена любов

Джон седи край масата в кухнята на Тор и Уелси в онази първа нощ след приемането му в света на вампирите... Изражението върху лицето на Тор, след като кръвните изследвания потвърдиха, че Джон е син на Дариъс... Онзи кошмарен миг в който братята пристигнаха, за да съобщят и на двама им, че Уелси вече я няма.

После дойде ред на образите от второ действие: Ласитър довежда кухата черупка, в която се бе превърнал Тор, от където и да се беше намирал. Тор и Джон най-накрая надмогват заедно убийството... Тор постепенно възвръща силите си... Собствената шелан на Джон се появява в червената рокля, която Уелси беше носила на церемонията по обвързването им с Тор.

Съдбата умееше да бъде гадна. Много я биваше да се натрапи и да опикае розовата ти градина.

А сега реши да се захване и със съседните лехи.

Само че изведнъж Тор изчезна в нищото. В един миг летеше право надолу, а в следващия го нямаше.

Слава тебе, Господи, помисли си Джон.

— Благодаря ти, бебчо Исусе — изпъшка Куин.

Миг по-късно във водата от другата страна на пилона се вряза тъмна фигура, наподобяваща стрела.

Без да се погледнат и без да разменят нито дума, двамата с Куин отпрашиха в тази посока и достигнаха каменистия бряг точно когато Тор се появи на повърхността, сграбчил лесъра, и заплува към тях. Джон застана в позиция, в която да му помогне да го измъкнат на сушата, и прикова поглед в мрачното и бледо лице на Тор.

Вампирът изглеждаше като мъртвец, макар формално да беше жив.

— Ще го хвана — изписа с пръсти Джон и се наведе напред, сграбчи намиращата се от неговата страна ръка и издърпа подгизналия лесър от реката. Убиецът се строполи на купчина и се превъплъти съвършено в ролята на озовала се на сухо риба с изцъклените си очи, зяпнала уста и хриптящите звуци, идващи от гърлото му.

Но както и да е, в случая важният беше Тор и Джон хвърли поглед към брата, докато той излизаше от водата. Кожените панталони бяха залепнали за мършавите му бедра, тениската беше като втора кожа върху плоските му гърди, късо подстриганата му черна коса с белия кичур стърчеше във всички посоки, въпреки че се беше намокрила.

Тъмносините му очи бяха приковани към лесъра.

Или старателно избягваха взора на Джон.

Вероятно и двете.

Тор се протегна надолу и се вкопчи в гърлото на убиеца. Оголи зловещо издължените си кучешки зъби и изръмжа:

— Предупредих те.

После измъкна черния си кинжал и започна да пронизва с него врага.

На Джон и Куин им се наложи да отстъпят назад. Иначе щяха да заприличат на бояджии.

— Можеше просто да го прободе в проклетия гръден кош — промърмори Куин — и да приключи с това.

Само че не погубването на убиеца беше важното, а оскверняването.

Черното острие на кинжала проникна във всеки квадратен сантиметър плът с изключение на гръдната кост, която представляваше бутонът за изключване. При всяко замахване Тор издишаше шумно; всеки път щом измъкнеше острието, той поемаше дълбоко въздух и този ритъм правеше сцената наистина ужасяваща.

— Сега вече знам как се прави кайма.

Джон потърка лице с надеждата, че нямаше да последват още коментари.

Тор не забави темпото. Просто спря. Килна се настрани и опря ръка в пропитата с мазна течност пръст. Убиецът беше... добре накълцан, нямаше спор по въпроса, но не беше довършен.

Но не можеше да става и дума за помощ. Въпреки очевидното изтощение на Тор, на Джон и Куин им беше ясно, че не бива да се месят. И преди бяха ставали свидетели на такива сцени. Финалният удар трябваше да е на Тор.

След няколко мига за възстановяване братът се върна в изходно положение, хвана кинжала с две ръце и го вдигна над главата си. От гърлото му се откъсна дрезгав стон, докато забиваше острието в гърдите на онова, което беше останало от жертвата му. Проблесна ярка светлина и озари трагичното изражение на лицето на Тор, ужасяващите му черти бяха деформирани като в комикс, уловени за мига. и за вечността.

Тор винаги се взираше надолу към този проблясък, макар мимолетната светлина да беше твърде силна за очите му.

След като всичко свърши, братът се свлече на земята, сякаш гръбначният му стълб се беше втечнил, енергията му беше напълно изчерпана. Очевидно имаше нужда да се храни, но тази тема като много други не подлежеше на обсъждане.

— Колко е часът? — успя да произнесе той, докато дишаше насечено.

Куин погледна часовника си марка «Сунто».

— Два сутринта.

Тор вдигна поглед от покритата с черни петна земя и фокусира зачервените си очи върху района от града, откъдето бяха дошли току-що.