Матю Стоувър - Героите умират

Вило се облегна назад, давайки възможност на Хари да обмисли думите му.

От напрежението във врата на Майкълсън ушите му кънтяха. Той остави бавно и внимателно чашата на бара, като през цялото време наблюдаваше ръката си. После също толкова бавно и внимателно се обърна към патрона си и каза с много мек и спокоен глас:

— Добре, Биз’мен. Съгласен съм.

Хари стоеше до високата телена ограда, заобикаляща покрития с трева заден двор на Аби, и гледаше как Вило издига ролс-ройса майсторски от моравата и завърта турбините му в режим на летене, преди да профучи над дърветата. Присви очи от въздушния вихър, но остана почтително на мястото си, докато ролсът не се изгуби в надвисналите над Сан Франциско дебели облаци, в които се отразяваше кървавочервеният блясък на града.

Приближи се към широката врата от бронирано стъкло на остъклената веранда, сложи ръка върху скенера и каза:

— Скъпа, прибрах се!

Паузата беше много кратка — докато скенерът разчете дланта му и съпостави данните с гласовия отпечатък, след което защитната система се изключи и размагнетизира заключалката на вратата. Скритите в стените предавки свършиха по-голямата част от работата по отварянето на над седемдесеткилограмовата врата, благодарение на което бронираното стъкло изглеждаше не по-тежко от старомодния плексиглас.

Със стъпването му на верандата лампите светнаха и Аби каза:

— Здравей, Хари. Имаш четиринайсет съобщения.

Вестибюлът беше обзаведен с прекрасен комплект старинна виенска мебел. Хари прекоси помещението неспокойно, без да докосва нищо. Когато достигна вратата на гостната, лампите вътре светнаха.

— Аби, въпрос — каза той. — Съобщения от Шана?

— Не, Хари. Да пусна ли съобщенията?

Гласът го следваше навсякъде; домашният компютър излъчваше звука на порции от мънички колонки, скрити в стената, и на Хари му се струваше, че мекият глас на Аби идва иззад лявото му рамо. Шана намираше това за зловещо. Тя не обичаше да говори с къщата и така го тормозеше да смени системата, че веднъж едва не стигнаха до бой.

Хари въздъхна. Спря се върху розовия мраморен под на хола и погледна нагоре, към широкото празно пространство на стълбите, водещи към лоджията на втория етаж.

— Добре — каза той. — Аби, пусни съобщенията.

Най-близкият стенен екран — този до сервизния асансьор зад стълбите — светна. Хари не можеше да види лицето на говорещия, тъй като тръгна нагоре по стълбите, но гласът му беше познат — почтителният хленч на адвоката му. Въпреки че и двамата бяха от кастата на Професионалистите, адвокатът настойчиво се подмазваше; явно Шоумените имаха някакво социално предимство пред Юристите.

Докато Хари крачеше из кънтящите зали на Аби, стенните екрани зад гърба му гаснеха, а онези пред него светваха, и всичките показващи потното лице на адвоката му, който обясняваше, че молбата на Майкълсън за прехвърляне в кастата на Администрацията е отхвърлена. Адвокатът смяташе, че Студията го възпира, защото Каин все още е много популярен и оттеглянето на Хари от актьорството може да доведе до съществени финансови проблеми, и така нататък.

Хари влезе във фитнесзалата и свали костюма си на Професионалист. Приказките на адвоката му не го интересуваха — не беше и очаквал да му позволят да премине в по-горната каста. Единствената друга новина от адвоката беше, че обжалването на Майкълсън на присъдата на баща му за противодържавна дейност е отхвърлено.

Останалите съобщения бяха още по-безинтересни. Местният вестник „Трибуна на Професионалиста“ молеше за подкрепата му в предстоящите избори; осем благотворителни организации го молеха за помощ; имаше и няколко покани от магазинни мрежови шоута за участия и интервюта. Хари си отбеляза наум, че трябва да надгради Аби с функцията да прави кратки резюмета на съобщенията. Щеше да е болезнено скъпо — както всички ИИ функции, — но щеше да си струва, ако можеше да му позволи да избегне слушането на хленчещите гласове и гледането на жадните, умилкващи се очи.

Повечето от времето си вкъщи прекарваше тук, във фитнесзалата. Стаите за упражнения и движещата се пътека, която обикаляше около втория етаж на Аби, бяха единствените части от къщата, които Шана не беше модифицирала. Навсякъде другаде Хари се чувстваше като гост в собствения си празен дом.

Останал само по шорти, той се зае с гел-крушата, без да слага ръкавици или протектори на краката. Колкото по-силно удряше, толкова по-твърда ставаше крушата, докато не придоби съпротивлението на човешка кост, след което отстъпи с рязко изпукване. Хари продължи да удря с гняв, като всеки удар проникваше дълбоко в гела, съпроводен с приятно хрущене, наподобяващо звука от трошене на човешки врат.