Джордж Мартин - Игра на тронове

— Албинос — подхвърли с насмешка Теон Грейджой. — Това ще умре по-бързо и от другите.

Погледът, с който Джон Сняг отвърна на повереника на баща си, беше смразяващ.

— Не мисля, Грейджой. То е мое.

Кейтлин не обичаше тази гора на боговете.

Беше родена в дома Тъли, в Речен пад далече на юг, на Червената вилка на Тризъбеца. Гората на боговете там бе градина, слънчева и въздушна, и високите червени секвои мятаха пъстрите си сенки над звънливи поточета, птици пееха в закътаните си гнезда, а въздухът ухаеше на билки и диви цветя.

Не такъв бе лесът, обитаван от боговете на Зимен хребет. Мрачно, диво място, три акра древна гора, непокътната през десетте хиляди години, откакто се издигаше мрачният замък. Яки смърчове със сивозелени игли или могъщи дъбове, или габър, древни като самото владение. Тук дебелите черни стволове се трупаха нагъсто, а кривите им клони образуваха плътен саван отгоре и зли коренища се сплитаха в дълговечна борба под рехавата почва. Това място тънеше в тишина. В него бродеха сенки, а боговете, които го обитаваха, бяха безименни.

Но тя знаеше, че тази нощ ще намери тук своя съпруг. Всеки път, след като отнемеше човешки живот, той търсеше покой в гората на боговете.

Кейтлин бе помазана със седемте масла и вречена в светлата дъга, изпълваща Великата септа на Речен пад. Беше от Вярата — като баща си, дядо си и неговия баща преди това. Нейните богове си имаха имена и лицата им й бяха близки като лицата на родителите й. Култът включваше септон с кадилница, мирис на тамян, седморъб кристал, оживял от светлина и гласове, извисени в песен. Домът Тъли си поддържаше своя гора на боговете като всички могъщи родове, но тя бе само място за разходки, за четене или да полежиш на слънце. Култът беше за септата.

Заради нея Нед бе построил малка септа, където да може да пее пред седемте божии лица. Но кръвта на Първите още течеше в жилите на рода Старк и неговите богове бяха старите, безименните, безликите богове на зелените гори, които бяха делили с изгубилите се горски чеда.

Сред дъбравата, над вира с черна и студена вода призрачно се скланяше призрачно дърво. Нед го наричаше „дървото на сърцето“. Древният му ствол беше бял като кост, а листата му — като хиляда кървави шепи. В могъщия дънер бе издялан образ с удължени, тъжни черти. Дълбоко издълбаните му очи светеха, почервенели от изсъхналата мъзга и някак странно се взираха. Тези очи бяха стари, по-стари от самия замък на Зимен хребет. Бяха свидетели как Брандън Строителя е положил първия камък, ако приказките бяха верни; гледали бяха как гранитните стени се издигат наоколо. Разправяха, че горските чеда са издялали тези ликове в зората на вековете, преди идването на Първите през Тясното море.

На юг последните призрачни дървета бяха изсечени и изгорени преди хиляда години, освен на Острова на ликовете, където зелените хора все още бдяха мълчаливо. Тук нагоре беше друго. Тук всеки замък си имаше гора на боговете, всяка гора на боговете си имаше своето дърво на сърцето и всяко дърво на сърцето — своя лик.

Кейтлин намери съпруга си под него, седнал на покрития с лишей камък. Мечът Лед лежеше в скута му и той го чистеше в тези води, черни като нощ. Хилядогодишен хумус се бе сплъстил под дърветата и поглъщаше шума на стъпките й, но червените очи на призрачното дърво я проследиха.

— Нед — промълви тя.

Той вдигна глава към нея.

— Кейтлин? — Гласът му беше чужд и далечен. — Децата къде са?

Винаги все това питаше.

— В кухнята. Карат се за имената на вълчетата. — Тя просна пелерината си върху горския мъх и седна до езерото с гръб, опрян на призрачното дърво. Усещаше как червените очи я гледат, но се помъчи да ги забрави. — Аря вече си го обикна, а Санса е очарована, но Рикон още се двоуми.

— Страх ли го е? — попита Нед.

— Малко — призна тя. — Той е само на три години.

Нед се намръщи.

— Трябва да се научи да се справя със страховете си. Няма да е все на три. А зимата иде.

— Да — съгласи се Кейтлин.

Думите както винаги я вледениха. Думите на рода Старк. Всеки знатен род си имаше свои думи. Семейно мото. Темел. Своеобразна молитва. Кънтяха думите за чест и слава, обещаваха лоялност и доблест, кълняха се във вяра и кураж. Всички, но не и думите на Старк. „Зимата иде“, гласяха думите на Старк. И не за пръв път тя се замисли колко странни бяха тези хора на Севера.

— Човекът издъхна добре, признавам му го — каза Нед. В едната си ръка държеше намаслено парче кожа. Плъзна го леко по големия меч, за да излъска тъмния метал до сив блясък. — Радвам се за Бран. Можеш да се гордееш с Бран.