Джордж Мартин - Игра на тронове

— Изненадан съм, че е доживяла да се окучи.

— Може и да не е — отрони Джори. — Слушал съм приказки… може да е била вече мъртва, когато кутретата са се родили.

— Родени в смърт — подхвърли друг от мъжете. — Най-лошият късмет.

— Все едно — каза Хълън. — Без друго скоро ще умрат.

Бран изхлипа отчаяно.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — съгласи се Теон Грейджой и извади меча си. — Подай ми зверчето, Бран.

Малкото същество се размърда до гърдите му, сякаш чу и разбра.

— Не! — проплака Бран. — Мое си е.

— Прибери меча, Грейджой — властно каза Роб, почти като баща си, с тон на владетел, какъвто щеше да стане един ден. — Ще запазим палетата.

— Не може, момче — намеси се Харвин, синът на Хълън.

— Най-милостиво е да ги убием — добави Хълън.

Бран се обърна към татко си за помощ, но той само го изгледа мрачно.

— Хълън казва истината, синко. По-добре бърза смърт, отколкото агония от студ и глад.

— Нее! — Очите му се напълниха със сълзи и той извърна лице. Не искаше да плаче пред баща си.

Но Роб се възпротиви.

— Червената кучка на сир Родрик се окучи миналата седмица. Само две кутрета оживяха. Ще има достатъчно мляко.

— Ще ги разкъса, щом се опитат да сучат.

— Лорд Старк — каза Джон. Беше странно, че нарече баща си така. Така официално. Бран го погледна с отчаяна надежда. — Палетата са пет. Три мъжки, две женски.

— Е, и?

— Вие имате пет законно родени деца — каза Джон. — Трима синове и две дъщери. Вълчището е знакът на вашия род. На децата ви е отредено да отгледат тези палета, милорд.

Бран видя как лицето на баща му се промени. Видя и как останалите мъже се спогледаха. В този момент обичаше Джон с цялото си сърце. Макар едва на седем, разбираше какво бе направил брат му. Сметката излезе точна, защото Джон изключи себе си. Беше включил момичетата и дори малкия Рикон, но не и себе си, копелето с прякор „Сняг“, прякор, какъвто обичаят повеляваше да се дава на всички от Севера, имали нещастието да се родят без свое име. Баща им също го разбра.

— Не искаш ли пале за себе си, Джон? — тихо попита той.

— Вълчището покровителства знамената на рода Старк — изтъкна Джон. — Аз не съм Старк, татко.

Лорд татко им го изгледа замислено. Роб наруши тишината.

— Ще си го отгледам сам, татко. Ще му топя парцал в топло мляко и ще му давам да суче от него — обеща той.

— И аз! — отзова се Бран.

Лордът дълго и внимателно претегли синовете си с поглед.

— Лесно е да се каже, трудно е да се направи. Няма да позволя да губите времето на слугите с това. Щом толкова искате тези палета, ще ги храните сами. Ясно ли е?

Бран припряно закима. Вълчето се размърда в ръцете му и го близна по лицето с топлия си език.

— Трябва и да ги дресирате — добави баща им. — Длъжни сте. Кучкарят на замъка няма да се занимава с тези страшилища, това ви го обещавам. И боговете да са ви на помощ, ако ги изоставите, ако ги направите жестоки или ги обучите лошо. Това не са псета, да си просят боя и да се изсулват от един ритник. Вълчището ще изтръгне човешка ръка от рамото толкова леко, колкото едно псе ще убие плъх. Сигурни ли сте, че още го искате?

— Да, татко — отвърна Бран.

— Да — потвърди Роб.

— Въпреки грижите ви, палетата бездруго може да си умрат.

— Няма да умрат — каза Роб. — Няма да им позволим.

— Тогава ги задръжте. Джори, Дезмънд, приберете останалите кутрета. Време е да се връщаме в Зимен хребет.

Едва когато се качиха на конете и тръгнаха, Бран си позволи да вдиша сладкия дъх на победата. Паленцето се беше сгушило под кожените му дрехи на топло и сигурно за дългия път към дома. Бран се замисли какво име да му даде. По средата на моста Джон изведнъж дръпна юздите.

— Какво има, Джон? — попита лорд татко им.

— Не чухте ли?

Бран чуваше само шумоленето на вятъра в дърветата, тропота на копитата по дървените греди и скимтенето на гладното кутре. Но Джон се вслушваше в нещо друго.

— Ето там — посочи той, обърна коня и препусна в галоп назад по моста. Видяха как скочи от седлото до мъртвото вълчище в снега и коленичи. След малко препусна отново към тях, усмихнат.

— Сигурно е пропълзяло по-далече от другите — каза Джон.

— Или е довлечено настрана — каза баща им, загледан в шестото пале. Беше с бяла козина, докато всички останали от котилото бяха тъмни. Очите му бяха червени като кръвта на дрипавия мъж, издъхнал същата заран. На Бран му се стори много странно, че само неговите очи бяха отворени, докато другите пет все още бяха слепи.