Джордж Мартин - Сблъсък на крале

— Първата книга от поредицата беше „Игра на тронове“.

— Да. Излезе през 1996 година. Започнах да пиша поредицата през 1991 година. Не съм писал непрекъснато, защото дълго време работех за телевизията и киното.

— Колко книги смятате да включи поредицата?

— Вероятно ще бъдат шест. Досега са три: „Игра на тронове“, „Сблъсък на крале“, „Буря от мечове“.

— Значи от самото начало сте я замисляли като поредица?

— О, да. Първоначално я мислех като трилогия, но това беше всъщност преди да започна да пиша.

— Работите ли вече над четвъртата книга?

— Да.

— Има ли си вече заглавие?

— „Танц с дракони“. Петата ще се казва „Ветровете на зимата“. А на шестата ще й намерим име по-късно. (Смее се.) Още нямам заглавие.

— Жанрът е много конкурентен. Много хора пишат фантастично-исторически саги. Вашите книги наистина се издигнаха над всичко това. Усещате ли го?

— Да. Забелязвам разликата от книга на книга. Интересът наистина набъбва. Докато при първата книга на публични четения се радвах, ако се съберат петнайсет-двайсет души, сега идват по сто, по двеста.

— Можете ли накратко да опишете сюжета на сагата за човек, който не е запознат с поредицата?

— О, разбира се! С колко часа разполагам? (Смее се.) Действието се развива в един въображаем свят, наречен Седемте кралства на Вестерос, свят от средновековен тип, но в него има и магия. В него са живели и дракони, макар че в началото на историята последният дракон е умрял преди сто и петдесет години. Навярно това, което най-много отличава Вестерос и Седемте кралства от света, който познаваме ние, е, че там сезоните са сбъркани. Вместо всяка година да има четири сезона, които настъпват на относително предсказуеми дати, там сезоните настъпват съвсем случайно и продължават с години. По времето, когато започва първата книга, „Игра на тронове“, хората мислят, че лятото свършва, но лятото е било много дълго. Десет години лято. Но сега дните се скъсяват, става по-студено и те мислят, че лятото свършва. Разбира се, когато сезоните траят толкова дълго, събитието е твърде значително, защото зимите са изключително тежки. Продължават дълго и са опустошителни. Никой не иска дълга зима.

На този фон имаме династична борба за власт над кралството: Седемте кралства, които всъщност са едно кралство, макар че преди е имало седем кралства. Всичко това сега се управлява от един крал. Няколко могъщи знатни дома се борят помежду си за властта. В същото време далече на север имаме една огромна ледена стена, която съществува от осем хиляди години, изградена е през целия континент и се поддържа от организация на заклети братя, наречена Нощния страж — членовете й се заклеват да посветят рицарската си служба на този гигантски леден вал срещу всичко, което се таи на север. А какво точно се таи там, ще разберем тепърва.

— Аха. „Ветровете на зимата“.

— Да.

— Откъде ви е дошла конструкцията на този свят?

— Отчасти от историческите ми проучвания. Но не правя буквален превод. Някои читатели са се опитвали: този герой е Ричард III, онзи еди-кой си…

— Сигурно ви е неприятно. Сякаш личната ви изобретателност не стига.

— Неприятно е. Наистина се вдъхновявам от онова, което чета в историята, но повечето неща са плод на въображението.

— Да се върнем, конструкцията на света. Франк Хърбърт (авторът на „Дюн“) например се е вдъхновил от политически вълнения, екология и други подобни неща. Просто се чудех за сезоните. Дали това се основава на нещо, което ви е интересно, или просто сте решили, че е хубаво?

— Мисля, че ми хареса символизмът. Имам предвид зимата и лятото. Всички ние имаме зими в своя живот и това не означава непременно студените сезони. Лятото е време за растеж, за богатство и радости. Зимата е мрачно време, в което трябва да се бориш, за да оцелееш.

— От гледна точка на историзма… Колко исторически детайли може да използва човек, без да зазвучи твърде много като нашия свят?

— Мисля, че трябва да включи доста.

— Защото искате читателите да се свързват с творенията ви?

— Да. И защото търсиш някакво чувство за правдоподобност. Всъщност мисля, че повечето автори на фентъзи включват твърде малко. Имам предвид… да го кажем така: има брилянтно фентъзи. Много хора вършат добра работа. Тад Уилямс създаде страхотна трилогия. Робин Хоб върши чудесна работа. И, разбира се, книгите на Робърт Джордан имат милиони почитатели. Имаме и писатели като Толкин по негово време и други. Но като оставим всичко това настрана, има също така много автори, които не са толкова страхотни и въпреки че в книгите им уж има средновековен декор, като го погледнеш, ти прилича на Дисниленд. Е, имат замъци, крале и рицари…