Джордж Мартин - Сблъсък на крале

На брега до черното езеро, под покрова на дървото на сърцето, лежеше майстер Лувин. По влажните листа, където беше пълзял, се виждаше кървава диря. Лято застана над него и отначало Бран си помисли, че майстерът е мъртъв, но когато Мийра пипна гърлото му, той изстена.

— Ходор? — каза скръбно Ходор. — Ходор?

Обърнаха Лувин по гръб. Имаше сиви очи и сива коса, някога и халатът му беше сив, но сега беше почернял от просмукалата се кръв.

— Бран — тихо промълви старецът щом го видя, седнал високо на гърба на Ходор. — А, и Рикон. — Усмихна им се. — Боговете са добри. Знаех…

— Знаели сте? — каза колебливо Бран.

— Краката, познах по… дрехите бяха същите, но мускулите по краката му… горкото момче… — Лувин се закашля и от устата му бликна кръв. — Вие изчезнахте… в горите… но как тогава…

— Никъде не сме ходили — каза Бран. — Е, само до края на леса, а после се върнахме. Пратих вълците да оставят следа, но се скрихме в гробницата на татко.

— Криптите. — Лувин се усмихна и на устните му изби кръв.

Майстерът се опита да помръдне и изохка от болка. Очите на Бран се напълниха със сълзи. Когато някой пострада, отвеждаш го при майстера, но какво да направиш, когато пострада майстерът?

— Трябва да направим носилка — каза Оша.

— Няма смисъл — каза Лувин. — Аз умирам, жено.

— Не можеш да умреш — скара му се Рикон. — Не, не ти давам. — Зад него Рошльо оголи зъби и изръмжа.

Майстерът се усмихна.

— Шшт. Кротко, дете. Много по-стар съм от теб. Мога… да умра, както поискам.

— Ходор, долу — каза Бран. Ходор коленичи до майстера.

— Слушай — заговори Лувин на Оша, — принцовете… Наследниците на Роб. Не… не заедно… чуваш ли?

Дивата жена се подпря на копието си.

— Тъй. Ако са отделно, ще е по-сигурно. Но къде да ги заведа? Мислех при ония, Кервинови…

Майетер Лувин поклати глава, макар ясно да се виждаше колко усилия му струва това.

— Момчето Кервин е мъртво. Сир Родрик, Леобалд Толхарт, лейди Рогов лес… всички са избити. Дълбоки лес падна, Ровът Кайлин, скоро ще падне и Тореново поле. Железните хора на Камен бряг. А на изток — копелето на Болтън.

— Тогава къде? — попита Оша.

— Бял залив… Ъмбър… не знам… навсякъде бушува война… всеки срещу съседа си, а зимата иде… такава глупост, такава безумна глупост… — Майстер Лувин сграбчи ръката на Бран под лакътя и пръстите му се свиха с отчаяна сила. — Сега трябва да си силен. Силен!

— Ще бъда — каза Бран, макар че не му беше лесно. „Сир Родрик е убит, и майстер Лувин, всички, всички…“

— Добре — каза майстерът. — Добро момче. Ти си… син на баща си, Бран. Сега тръгвайте.

Оша се взря в язовото дърво, в червеното лице, изрязано в белия му ствол.

— И да те оставим на боговете?

— Моля те… — Майстерът преглътна. — …Една… глътка вода… и… още нещо. Ако можеш…

— Тъй. — Тя се обърна към Мийра. — Отведи момчетата.

Джойен и Мийра поведоха Рикон. Ходор тръгна след тях. Ниските клони зашибаха Бран в лицето и изтриха сълзите му. След малко Оша дойде при тях в двора. За майстер Лувин не им каза нищо.

— Ходор трябва да остане с Бран да му служи за крака — каза дивачката. — Аз ще взема Рикон с мен.

— Ние ще тръгнем с Бран — каза Джойен Тръстиката.

— Да, мислех, че така ще изберете — отвърна Оша. — Аз мисля да опитам през Източната порта и да хвана кралския път.

— Ние взимаме Ловджийската порта — каза Мийра.

— Ходор — каза Ходор.

Първо спряха при кухните. Оша намери няколко самуна хляб, който още ставаше за ядене, и дори една изстинала печена гъска, която раздели на две. Мийра изрови делва с мед и торба с ябълки.

Сбогуваха се отвън. Рикон захлипа и впи ръце в крака на Ходор, но Оша го шлевна по задника с копието си и той заприпка послушно с нея. Рошльо застъпва след двамата. Последното, което Бран видя, беше опашката на вълчището, махаща му за сбогом преди да се скрие зад прекършената кула.

Железният портикул, затварящ Ловджийската порта, беше толкова лошо огънат от горещината на пламъците, че не можеше да се вдигне на повече от стъпка. Наложи се един по един да се промушат между шиповете му.

— При лорд баща ви ли ще отидем? — попита Бран, след като минаха моста между стените. — В Сива вода?

Мийра погледна брат си.

— Пътят ни е на север — обяви Джойен.

В края на Вълчия лес Бран се извърна в коша си, за да погледне за последен път замъка, който беше неговият живот. В сивото небе още се виеха струи черен дим, но не повече, отколкото щяха да се вдигат от комините на Зимен хребет в някоя студена есенна привечер. Сажди бяха оцапали амбразурите, тук-там по стените се мяркаше срутен зъбер, но отдалече щетите изглеждаха малки. Отдалече върховете на цитаделите и кулите още си стояха, както бяха стояли стотици години, и беше трудно да се разбере, че замъкът е опустошен и опожарен. „Силен е камъкът — каза си Бран, — корените на дърветата слизат дълбоко, а под земята кралете на Зимата седят на своите тронове.“ Докато тях ги има, имаше го и Зимен хребет. Не беше мъртъв, а само прекършен. „Също като мен — помисли той. — Не съм мъртъв.“