Джордж Мартин - Сблъсък на крале

Небето беше светлосиво и около тях се виеха валма дим. Стояха в сянката на Първата цитадела, по-скоро на онова, което бе останало от нея. Едната стена на сградата се беше срутила. По двора лежаха изпопадали камъни и счупени водоливници. „Паднали са също както паднах и аз“ — помисли Бран. Някои от фигурите на водоливниците се бяха разбили на толкова дребни късчета, че Бран се зачуди как изобщо беше оживял. Няколко врани кълвяха труп, премазан от срутил се камък, но трупът бе с лице към земята и той не можа да види кой е.

Първата цитадела не се използваше от стотици години, но сега съвсем приличаше на празна коруба. Подовете бяха изгорели, всички греди също. Там, където стената се беше срутила, се виждаха всички стаи, дори отходната шахта. Но отзад прекършената кула продължаваше да си стои, не по-изгоряла отпреди. Джойен Тръстиката се закашля от пушека.

— Заведете ме вкъщи! — настоя Рикон. — Искам вкъщи!

Ходор заподскача и захленчи тихо:

— Ходор!

Стояха присвити един до друг сред развалините и смъртта наоколо.

— Вдигнахме толкова шум, че и дракон можехме да събудим — каза Оша, — но не идва никой. Замъкът е мъртъв и изгорял, точно както сънува Бран, но май ще е най-добре да… — Изведнъж млъкна, стресната от шума зад тях, и се извърна, готова да удари с копието.

Зад срутената кула излязоха две тъмни фигури и бавно запристъпваха към тях през изпопадалата зидария. Рикон нададе радостно „Рошльо!“ и черното вълчище затича към него. Лято продължи по-бавно, отърка глава в ръката на Бран и го близна по лицето.

— Май трябва да тръгваме — каза Джойен. — Толкова смърт ще доведе и други вълци освен Лято и Рошльо, а не всички ще са четирикраки.

— Аха. И то скоро — съгласи се Оша. — Ама ни трябва храна, пък и някой може да е оцелял след всичко това. Стойте заедно. Мийра, ти си дръж щита високо и ни пази откъм гърба.

През останалата част от предобеда бавно обиколиха замъка. Яките гранитни стени се бяха запазили, почернели тук-там от огъня, но иначе непокътнати. Но вътре цареше смърт и разруха. Вратите на Голямата зала бяха овъглени и тлееха, а гредите бяха поддали и целият покрив беше рухнал върху пода. Зелените и жълти стъкла на градините се бяха пръснали, дърветата, плодовете и цветята бяха изпосечени, изпокъсани и оставени на студа да умрат. От конюшните не беше останало нищо освен пепел, въглени и мъртви коне. Бран си помисли за Игруша и му се прииска да заплаче. Под Кулата на библиотеката имаше плитко горещо езерце и от една пукнатина в стената сега бликаше димяща, миришеща на сяра вода. Мостът между Камбанарията и гарванарника се беше срутил в двора, нямаше я и куличката на майстер Лувин. Видяха тъмночервени пламъци, бълващи през тесните прозорчета на подземията под Голямата цитадела, и втори пожар, който още гореше в един от складовете.

Оша подвикваше тихо, докато вървяха, но никой не отговаряше. Видяха едно куче да се върти около труп, но щом подуши миризмата на вълчищата, то избяга. Другите бяха избити в кучкарника. Гарваните на майстера отдаваха последна почит на някои от труповете, а враните от Прекършената кула гостуваха на други. Бран успя да разпознае Тим Пъпчивия, макар че го бяха посекли с брадва в лицето. Един овъглен труп, пред изпепелената септа на Майката, седеше с изпънати нагоре ръце и стиснати в корави черни юмруци длани, сякаш се канеше да удари всеки, който се опита до го доближи.

— Ако боговете са добри — каза тихо и много сърдито Оша, — Другите ще ги вземат тия, дето са свършили тая работа.

— Теон е бил — каза Бран.

— Не. Виж. — Тя посочи през двора с копието си. — Онзи там е от железните мъже. И този там. Виж, ей онова там е бойният кон на Грейджой. Черният, със стрелите по него. — Закрачи намръщена през мъртвите. — А това е Лорен Черния. — Беше посечен толкова лошо, че брадата му изглеждаше не черна, а червенокафява. — Ама е взел няколко души със себе си. — Оша обърна с крак един от другите трупове. — Има знак. Малък човек, целият червен.

— Одраният мъж на Дредфорт — каза Бран.

Лято нададе вой и побягна.

— Гората на боговете. — Мийра Тръстиката затича след вълчището с щита и копието за жаби в ръка. Другите тръгнаха след нея през пушека и нападалите камъни. Под дърветата въздухът беше по-чист. Няколко бора в края на горичката бяха опърлени, но по-навътре влажната почва и зелените дървета бяха устояли на пламъците.

— В една жива гора има сила — каза Джойен Тръстиката, сякаш разбра какво си помисли Бран. — Сила, която не отстъпва на огъня.