Джордж Мартин - Танц с дракони

Сънят никога не спохождаше лесно Тирион Ланистър, а на борда на този кораб идваше още по-рядко, ако въобще дойдеше, макар че от време на време успяваше да се напие достатъчно, за да се отнесе за малко. Поне не сънуваше. Достатъчно бе сънувал за един толкова малък живот. „И то за такива глупости: любов, справедливост, приятелство, слава. Все едно да сънуваш, че си висок.“ Всичко това беше недостижимо за него. Тирион вече го знаеше. Не знаеше обаче накъде отиват курвите.

— Накъдето отиват курвите — бе казал баща му. Последните му думи, и какви думи само! Арбалетът дрънна , лорд Тивин се смъкна отново на седалката, а Тирион Ланистър вече газеше в тъмното с Варис до него. Трябваше да се е спуснал по шахтата, двеста и трийсет стъпала надолу до нажежените въглени, грейнали в оранжево в устата на железен дракон. Нищо не помнеше от това. Само звука, който издаде арбалетът, и смрадта от изпусналите се черва на баща му. „Дори в смъртта си намери начин да се изсере върху мен.“

Варис го бе придружил през тунелите, но изобщо не говориха, докато не излязоха до Черна вода, където Тирион беше спечелил славна победа и загуби носа си. Точно тогава джуджето се обърна към евнуха и рече:

— Убих баща си. — Със същия тон, с който би казал: „Навехнах си палеца на крака.“

Надзорникът на слухарите се бе предрешил като просещ брат, в прояден от молци халат от кафява грубо тъкана вълна, с качулка, която скриваше гладките му тлъсти бузи и плешивата кръгла глава.

— Не трябваше да се катерите по онази стълба — укори го той.

— Накъдето отиват курвите. — Тирион бе предупредил баща си да не изрича онази дума. „Ако не бях стрелял, щеше да се погрижи заплахите ми да останат напразни. Щеше да дръпне арбалета от ръцете ми, както някога изтръгна от прегръдките ми Тиша. Надигаше се, когато го убих.“

— Аз и Шае убих — призна той на Варис.

— Знаехте я каква е.

— Знаех. Но не знаех той какъв е.

Варис се изкиска.

— Е, вече знаете.

„Трябваше и евнуха да убия.“ Още малко кръв на ръцете му, какво толкова? Не можеше да каже какво бе спряло камата му. Не беше благодарност. Варис го беше спасил от меча на палача, но само защото Джайм го бе принудил. „Джайм… не, по-добре да не мисля за Джайм.“

Вместо това си намери нов мях вино и го засмука като женска гръд. Горчивата червена течност покапа по брадичката му и попи в потната туника, същата, която носеше в килията си. Палубата се люшкаше под него, а когато понечи да се изправи, се надигна на една страна и го натресе в стената. „Буря — осъзна той. — Освен ако не съм по-пиян, отколкото осъзнавам.“ Повърна виното и полежа малко, зачуден дали корабът ще потъне. „Това ли е отмъщението ти, татко? Да не би Отецът горе да те е направил своя Ръка?“

— Това е отплатата за родоубиеца — промълви той. Вятърът отвън виеше. Не изглеждаше честно да се удавят прислужникът, капитанът и всички останали заради нещо, което бе направил той, но пък кога ли боговете са били честни?

Някъде по това време мракът го погълна.

Когато се събуди, главата му щеше да се пръсне, а корабът се въртеше на замайващи кръгове, макар капитанът да настояваше, че са пристанали. Тирион си каза наум да мълчи и зарита вяло, когато един грамаден плешив моряк го награби под мишница и го замъкна в трюма, където го чакаше празно буре. Тумбесто малко буре, тясно дори за джудже. Тирион се напика, докато се бореше. Не че имаше някаква полза от борбата. Натикаха го с главата напред в бурето, с колене, събрани до ушите. Пънчето на носа му засмъдя ужасно, но ръцете му бяха затиснати толкова плътно, че не можеше да посегне да го почеше. „Носилка по мярка за мъж с моя ръст“, помисли, докато заковаваха капака. Чу викове, докато го вдигаха. При всяко тръскане главата му се удряше в дъното на бурето. Светът закръжи и закръжи, когато изтъркаляха бурето, и след това спря с трясък, от който му идеше да запищи. Друго буре се блъсна в неговото и Тирион прехапа език.

Това бе най-дългото пътуване, предприемано някога от него, макар да не можеше да е продължило повече от половин час. Вдигаха го и го смъкваха, търкаляха го и го стоварваха, обръщаха го с главата надолу и обратно, и пак го търкаляха. Чуваше мъжки викове, а веднъж наблизо изцвили кон. Заклещените му крака започнаха да изтръпват и скоро го заболяха толкова, че забрави блъскането в главата си.

Свърши както бе започнало, с още едно търкаляне, което го остави още по-замаян и раздрусан. Отвън непознати гласове говореха на някакъв чужд език. Някой започна да чука по бурето и капакът изведнъж се открехна. Светлината нахлу, а с нея — и хладен въздух. Тирион задиша жадно и понечи да се изправи, но успя само да обърне бурето и да се изсипе върху под от здраво утъпкана пръст.