Джордж Мартин - Танц с дракони

Причерня му и падна на колене, ръцете му затънаха в снега. Почна да го тъпче в устата си, затърка го по брадата и напуканите си устни, загълта жадно. Водата беше толкова студена, че чак пареше, и той отново осъзна, че изгаря.

Стопеният сняг само усили глада му. За храна копнееше коремът му, не за вода. Снегът бе спрял, но вятърът се усили, изпълни въздуха с кристалчета и запердаши в лицето му. Варамир залиташе из преспите, а раната на хълбока му се отваряше и затваряше. Дъхът му излизаше на раздран бял облак.

Стигна до язовото дърво и намери паднал клон, достатъчно дълъг за патерица. Стисна го и закрета към най-близката колиба. Селяните все трябва да бяха забравили нещо… спаружени ябълки, гранясало сушено месо, каквото и да е, само да го опази жив, докато Трън се върне.

Почти беше стигнал, когато патерицата се прекърши под тежестта му и краката му поддадоха.

Колко дълго лежа, докато кръвта му багреше снега в червено, нямаше как да разбере. „Снегът ще ме погребе.“ Щеше да е кротка смърт. „Казват, че ти става топло към края, топло и ти се спи.“ Щеше да е добре да почувства отново топлина, макар да го натъжаваше мисълта, че никога вече няма да види зелените земи, топлите земи отвъд Вала, за които пееше Манс.

— Светът отвъд Вала не е за нашия вид — казваше Хагон. — Свободният народ се бои от превъплъщенците, но също тъй ни и зачита. На юг от Вала коленичещите ни гонят и колят като прасета.

„Ти ме предупреди — помисли Варамир, — но също така ми показа Източен страж.“ Не можеше да е бил на повече от десет. Хагон размени десет наниза янтар и една шейна животински кожи за шест меха вино, буца сол и едно медно котле. Източен страж беше по-добро място за размяна от Черен замък. Там идваха корабите, натоварени със стоки от приказните отвъдморски земи. Враните знаеха Хагон като ловец и приятел на Нощния страж и ги радваше вестта, която носеше за живот отвъд техния Вал. Някои го знаеха и като превъплъщенец, но никой не говореше за това. Тъкмо там, на Източен крайморски страж, някогашното момче замечта за първи път за топлия юг.

Варамир усещаше как снежинките се стапят на челото му. „Не е толкова лошо като изгарянето. Нека заспя и да не се събудя изобщо повече, нека почне вторият ми живот.“ Вълците му вече бяха близо. Усещаше ги. Щеше да остави зад себе си тази немощна плът и да се слее с тях, да ловува в нощта и да вие към луната. Варгът щеше да се превърне в истински вълк. „Кой обаче?“

Не и Хитрата. Хагон щеше да го нарече мерзост, но Варамир често се беше пъхал в кожата й, докато Едноокия я качваше. Обаче не искаше да прекара новия си живот като кучка, освен ако нямаше друг избор. Крадливеца може би щеше да го устрои по-добре, по-младият мъжкар… макар че Едноокия беше по-едър, по-неустрашим и тъкмо Едноокия качваше Хитрата всеки път, щом тя се разгонеше.

— Казват, че забравяш — каза му Хагон няколко седмици преди смъртта си. — Когато плътта на човек умре, духът му заживява в звяра, но всеки ден паметта му гасне и звярът става малко по-малко варг, малко повече вълк, докато от човека не остане нищо и само звярът остава.

Варамир знаеше, че това е самата истина. Когато завладя някогашната птица на Орелл, усети гнева на другия превъплъщенец от присъствието му. Орелл беше убит от враната ренегат Джон Сняг и омразата към убиеца му бе толкова силна, че самият Варамир се усети, че мрази момчето звяр. Беше разбрал какво представлява Сняг в мига, в който видя онова грамадно бяло вълчище да се прокрадва тихо край него. Един превъплъщенец винаги може да усети друг. „Манс трябваше да ми позволи да взема вълчището. Щеше да е втори живот, достоен за крал.“ Можеше да го направи, не се съмняваше. Дарбата у Сняг беше силна, но младокът бе необучен, все още се бореше с естеството си, след като трябваше да ликува от него.

Ясно виждаше червените очи на язовото дърво, зяпнали към него от белия ствол. „Боговете ме преценяват.“ Полазиха го тръпки. Беше вършил лоши неща, ужасни неща. Беше крал, убивал, изнасилвал. Беше ял човешка плът и бе лочил кръвта на издъхващи хора, бликнала червена и топла от разкъсаните им гърла. Дебнал беше врагове из леса, убивал ги беше, докато спят, с нокти беше изтръгвал червата им и ги беше пръскал по калната пръст. „Колко вкусно беше месото им.“

— Онова беше звярът, не аз — промълви с дрезгав шепот. — Беше дарбата, която ми дадохте.

Боговете не отвърнаха. Дъхът му увисна бял и мъглив във въздуха. Усещаше леда, стягащ се по брадата му. Варамир Шестте кожи затвори очи.