Джордж Мартин - Танц с дракони

Това бе последната му мисъл като човек.

Истинската смърт дойде внезапно. Усети как го удари студът все едно, че се бе гмурнал в ледените води на замръзнало езеро. След това се усети, че тича по огрените от лунна светлина снегове с глутницата по петите му. Половината свят бе помръкнал. „Едноокия“, разбра той. Излая, а Хитрата и Крадливеца му отвърнаха.

Щом стигнаха билото, спряха. „Трън“, спомни си той и част от него изпита скръб заради изгубеното, а друга част — разкаяние за стореното. Долу светът бе станал на лед. Пръсти скреж бавно лазеха нагоре по язовото дърво и се пресягаха един към друг. Запустялото село вече не беше пусто. Синеоки сенки крачеха сред купчините сняг. Някои носеха кафяво, някои — черно, а някои бяха голи и плътта им бе станала бяла като сняг. Вятър завъздиша сред хълмовете, натежал от миризмите им: мъртва плът, засъхнала кръв, кожи, които воняха на плесен, гнило и пикня. Хитрата изръмжа и оголи зъби, козината й настръхна. „Не човеци. Не плячка. Тези не.“

Съществата долу се движеха, но не живееха. Едно по едно заповдигаха глави към трите вълка на хълма. Последното, което погледна нагоре, бе доскорошната Трън. Беше облечена във вълна и кожи, а над това бе загърната в бял скреж, който пращеше, щом помръднеше, и лъщеше на лунната светлина. Розови ледунки висяха от пръстите й, десет дълги ножа замръзнала кръв. А в дупките на мястото на очите й мъждукаше бледа синкава светлина и придаваше на грубите й черти зловеща красота, каквато никога не бяха познавали приживе.

„Тя ме вижда.“

Пи по целия път през Тясното море.

Корабът беше малък, каютата му още по-малка, но капитанът не искаше да го пусне горе на палубата. Стомахът му се обръщаше от люшкането и вкусът на храната ставаше още по-гаден от повдигането. Но за какво му беше осоленото телешко, твърдото сирене и гъмжащият от червеи хляб, след като имаше вино, което да го засити? Беше червено и горчиво, много силно. Понякога повръщаше и виното, но винаги имаше още.

— Светът е пълен с вино — мърмореше в тъмната каюта. Баща му не понасяше пияници, но какво от това? Баща му беше мъртъв. Той го беше убил. „Метална стрела в корема, милорд, и цялата за теб. Само да бях по-добър с арбалета, щях да я нанижа в оня кур, с който си ме направил, проклето копеле.“

Под палубата нямаше ни нощ, ни ден. Тирион отмяташе времето по влизанията и излизанията на корабния прислужник, момчето, дето му носеше храната, която не ядеше. Винаги носеше и четка с ведро, за да почисти.

— Дорнско вино ли е това? — попита го веднъж Тирион, когато дръпна запушалката на един мях. — Винаги ми напомня за една определена змия, която познавах. Забавен тип беше, докато не го затрупа една планина.

Прислужникът не отвърна. Грозно момче, но несъмнено по-лицеприятно от едно определено джудже с половин нос и с белег от окото до брадичката.

— Обидих ли те? — попита Тирион, докато момчето търкаше. — Да не са ти заповядали да не говориш с мен? Или някое джудже баламоса майка ти? — И това остана без отговор. — Накъде плаваме? Това ми кажи. — Джайм беше споменал за Свободните градове, но така и не каза кой. — За Браавос ли? За Тирош? За Мир? — По-скоро би избрал да иде в Дорн. „Мирцела е по-голяма от Томен и според дорнския закон Железният трон е неин. Ще й помогна да поиска правата си, както посъветва принц Оберин.“

Оберин беше мъртъв обаче. Главата му бе разбита на кървава буца от бронирания юмрук на сир Грегър Клегейн. А без Червената пепелянка, който да го насъска, щеше ли Доран Мартел изобщо да си помисли за такъв рискован план? „По-скоро може да ми щракне прангите и да ме върне на милата ми сестра.“ Валът можеше да е по-безопасен. Стария мечок Мормон бе казал, че Нощният страж се нуждаел от мъже като Тирион. „Мормон може да е мъртъв обаче. Може Слинт вече да е лорд-командирът.“ Онзи касапски син едва ли щеше да е забравил кой го прати на Вала. „Наистина ли искам да прекарам остатъка от живота си в ядене на солено говеждо и каша в компанията на убийци и крадци?“ Не че остатъкът от живота му щеше да продължи дълго. Джанос Слинт щеше да се погрижи за това.

Прислужникът намокри четката и продължи да търка упорито.

— Ходил ли си някога в домовете за удоволствие в Лис? — попита го джуджето. — Дали пък там не заминават курвите? — Тирион май не можеше да си спомни валирианската дума за курва, а и все едно, беше много късно. Момчето хвърли четката във ведрото и се разкара.

„Виното е замъглило ума ми.“ Беше се научил да чете висок валириански на коляното на майстера си, макар че това, дето го говореха в Деветте свободни града… ами, не беше толкова диалект, колкото девет диалекта, на път да се превърнат в отделни езици. Тирион знаеше малко браавоски и повърхностно мирски. В Тирош щеше да може да кълне боговете, да нарече някого мошеник и да си поръча ейл, благодарение на един наемник, когото бе познавал някога в Скалата. „В Дорн поне говорят на Общата реч.“ Като дорнската храна и дорнския закон, дорнският говор бе подправен с аромата на ройните, но човек можеше да го схване. „Дорн, да. За мен — Дорн.“ Пъхна се в леглото си и се вкопчи в тази мисъл като дете в куклата си.