Л. Смит: Посвещаването

Очите й срещнаха неговите и в този миг разбра защо бяха така потъмнели. В тях имаше не неверие, а осъзнаване и почуда, от които краката й се подкосиха.

„Той си… спомня“ Вече виждаше в нова светлина онова, което се беше случило помежду им, и разбираше какво бе почувствал онзи ден.

Каси разбираше това така ясно, като че ли той го беше изрекъл. Долавяше всеки удар на сърцето му и възприемаше света през очите му. Дори можеше да види себе си така, както той я виждаше. Крехко свенливо създание с дискретна красота, като диво цвете в сянката на дърво, но със сърцевина от калена стомана. Успя да долови и чувствата, които изпитваше към нея…

Онова, което се случваше, беше невероятно. Светът беше застинал и в него съществуваха само те двамата. Очите на Адам бяха широко отворени, зениците му бяха станали огромни и на Каси й се стори, че пропада в тях, когато той я погледна. Един кичур от косата му беше паднал върху челото му… кичур от тази прекрасна, разбъркана и вълниста коса, обагрена във всички цветове на есента в Нова Англия. Приличаше на горски бог, излязъл под звездите, за да съблазни срамежлива горска нимфа, и беше неустоим.

— Адам — каза тя. — Ние…

Но така и не успя да довърши. Той беше прекалено близо до нея. Усещаше топлината му, усещаше как биополетата им се сливат. Той обви с длани лактите й. И тогава тя осъзна как бавно, много бавно я привлече към себе си, докато ръцете му не я обгърнаха напълно. Повече не можеха да се съпротивляват на сребърната нишка.

Каси трябваше да го отблъсне, да избяга от него. Но вместо това въздъхна и зарови лице в рамото му, в успокояващата мекота на дебелия му пуловер. Сега усещаше как топлината му я поглъща и я закриля. Той ухаеше толкова хубаво — на есенни листа, огън и морски бриз. Сърцето й блъскаше в гърдите.

В този миг осъзна какво означава забранена любов. Означаваше точно това — да я желаеш, да се чувстваш толкова прекрасно и да знаеш, че е нередно. Усети, че Адам леко се отдръпва. Вдигна поглед към лицето му и разбра, че и той се чувства объркан като нея.

— Не можем — каза той с плътен глас. — Не можем… Тя се взираше в него, виждайки само очите му с цвета на океана от онази нощ, когато й бе нашепвал да се потопи в дълбините му, и устните й произнесоха беззвучно: „Не“. И тогава той я целуна.

От този миг насетне Каси не беше в състояние да разсъждава. Беше пометена от солената вълна на усещанията, която я завъртя и я понесе във вихъра си. Знаеше, че се носи към гибелта, но беше толкова сладостно!

Тялото й беше омекнало и тя трепереше. Ако той не я държеше, щеше да падне. Никое момче не я беше карало да се чувства така. Не знаеше какво друго да направи, освен да се отдаде на тези диви и мощни емоции, да им се отдаде напълно.

Всеки следващ прилив на нежност беше по-сладостен от предишния. Беше почти отмаляла от наслада и не искаше повече да се бори със себе си. Не се боеше от необузданата страст, която я поглъщаше, защото му вярваше. Той я водеше, обзета от почуда, към свят, който никога не беше подозирала, че съществува.

И не спираше да я целува… и двамата бяха опиянени, замаяни от лудостта на мига. Каси усещаше, че лицето и шията й горят, усещаше топлината, която излъчваха.

Загуби представа колко дълго бяха стояли така, вплетени в прегръдка, която можеше да стопи дори канарите около тях. Без да се откъсва от нея, той я поведе да седне на гранитната скала. Дишането й се забави и тя отново зарови лице в рамото му.

И там намери покой. Опустошителната страст беше отстъпила място на топъл и упоен унес. Беше толкова просто, толкова красиво!

— Каси — каза той нежно и гласът му се разля в тялото й, достигайки до стъпалата, дланите и пръстите й. Никога повече нямаше да бъде същата. — Обичам те.

Тя затвори очи, без да говори. Усети как той притисна устни към косата й.

Сребърната нишка ги беше обвила като блестящ пашкул, като неподвижна, огряна от лунната светлина вода. Лудостта беше свършила. Сега всичко беше потънало в тишина и покой. Каси имаше чувството, че завинаги може да остане да се рее тук.

„Моята съдба“ , каза си тя. Най-сетне я беше открила. Всеки миг от живота й я беше водил дотук. Защо толкова се беше страхувала, защо се беше опитвала да избяга? Тук нямаше нищо друго, освен радост. Никога повече нямаше да се бои…

И тогава си спомни.

Беше разтърсена от истински ужас. „Боже, какво направихме?“

Отдръпна се толкова рязко, че се наложи Адам да я хване, за да не падне по гръб.