Брент Уийкс - Черната призма

„Луксинът не боли, така ли? А какво ще кажете за олово?“

Придърпа едно от оловните топчета в дланта си. Протегна ръка и изстреля мъничко топче зелен луксин, съдържащо мускетния куршум, като вложи цялата си воля.

В нагръдника на един Огледалец се появи дупчица, оградена със зелена слуз. Огледалната му броня се напука като паяжина, а после алена кръв се присъедини към изумрудения луксин и мъжът рухна назад.

Сякаш Оролам бе вдъхнал нов живот в Кип. Чувстваше се изтощен, но в същото време и въодушевен и свободен. Отново се смееше. Беше напълно луд. Напълно неудържим. Оловните куршуми запълзяха през бронята към дланите му и Кип ги изстрелваше, сякаш самият той бе мускет. Тежестта на зелената броня, която преди бе толкова сковаваща, сега му позволяваше да изстрелва куршумите със сила, която би го накарала да се преметне назад, ако го правеше без броня.

Протягаше напред ту дясната, ту лявата си ръка — дясна, лява, дясна, лява. Стреляше във всички посоки. И всеки път мъже умираха. Кип изобщо не бе точен, но от такова разстояние не му бе нужна точност. Посочваше към нечии гърди и можеше да улучи шията, корема или пък някой от задната редица. Но във всички случаи куршумът убиваше и редиците пред него се топяха. Той изразходва всички куршуми от гърдите си и намери още по гърба и ръцете си, а с всеки миг към тях се прибавяха и нови. Прорязваше кървав път през Огледалците. Не можеше да види крал Гарадул, но смяташе, че вероятно правилната посока е натам, където съпротивата е най-ожесточена. Нищо хубаво не е лесно.

Зърна нещо през войнишките редици и хаоса. Кралски одежди. Гарадул.

Проби си път до него точно когато хората на краля го издърпаха върху една платформа в дъното на пазарния площад. Опитваха се да го изтикат в някаква тясна уличка. Кип скочи напред и откри, че луксиновите му крака са го оттласнали много по-силно, отколкото възнамеряваше. Приземи се между крал Гарадул и уличката, като премаза двама от хората му, включително последния му притеглящ. Земята бе осеяна с мъртви магове, но Кип изобщо не се интересуваше как са умрели. Цялото му внимание бе насочено към краля. Протегна ръка и изстреля поне петнайсет куршума към оставащите Огледалци.

Крал Гарадул се спъна в някакво тяло на платформата. След миг Кип го връхлетя. Кралят се опита да го ритне. Кип стовари големия си юмрук и прекърши крака му, сякаш бе клечка. Кралят изкрещя. Кип стисна главата му между големите си луксинови юмруци и го вдигна. Гърмежът на мускетите секна. Никой не смееше да стреля, докато Кип държеше краля.

— Ти уби майка ми! — изрева Кип в лицето на крал Гарадул.

Очите на мъжа се фокусираха върху лицето му зад зелената броня.

— Ти? — рече той. — Копелето на Лина? Тя не заслужава отмъщение, знаеш го.

— Кип! — крещеше някой, но Кип почти не го чуваше. Кралят се опитваше да изтегли от колана си една бич’хва, но го болеше прекалено много.

— Върви по дяволите! — изкрещя Кип. — Върви по дяволите! — Вдигна краля високо и стисна с цялата си сила и воля.

— Кип! Спри! Точно това иска лорд Всецветни…

Нищо не можеше да проникне през лудостта му, през безграничната му ярост. Кип дори не бе сигурен дали яростта му е насочена към този човек, задето бе избил селото му, или към майка му. Обичаше я. И я мразеше.

Крал Гарадул закрещя и Кип закрещя, и двамата заедно заглушиха виковете на Корван Данавис. Ръцете на Кип се събраха и главата на краля се пръсна като гроздово зърно, като пусната отвисоко диня, чиито сокове се разлитат във всички посоки.

— Кип! Не! Те искат да направиш точно това! — Гласът на Корван Данавис проникна през железния му череп, докато Кип пускаше безжизненото тяло на краля на платформата.

Той вдигна очи зашеметен и видя Корван — препускаше начело на стотина мъже — да се появява на площада. Нашествениците, вече останали без водач, се пръснаха при гледката на толкова свежи подкрепления.

Кип чу как някакво тяло пада зад него, обърна се и видя един Огледалец със стрела в сърцето. Някой го бе спасил. Отново. Той дори не бе забелязал мъжа. Главата му се мотаеше. Имаше чувството, че се смалява. Стоеше отново на краката си, зеленият луксин бе изчезнал. Олюля се и усети как някой го хвана и го задържа. Обърна се. Карис бе слязла от покрива и се навеждаше да вземе бич’хвата от трупа на краля. Карис? Той бе искал да я спаси, нали?

Е, това поне се бе получило добре.

Погледна трупа на крал Гарадул. Не изпитваше нищо освен пустота. Когато вдигна очи, Корван Данавис беше до него и ругаеше. Кип никога не бе чувал майстор Данавис да ругае.