Брент Уийкс - Черната призма

От отката самият Кип изхвръкна от седлото, а конят му кривна, опитвайки се в последния момент да не се блъсне в другите, но те бяха стреснати от падащите ездачи и голямата зелена топка, фучаща покрай главите им, и един отскочи точно на пътя му. Двете животни се сблъскаха и смазаха между себе си крака на един Огледалец.

Конете рухнаха на земята, но Карис се тревожеше повече за Кип. Беше го загубила от поглед, когато падна. Войниците все още представляваха истинска река, напираха покрай Огледалците, без нито да знаят, нито да ги интересува особено за какво е тази битка. Просто искаха да се измъкнат от подножието на тези смъртоносни стени и да влязат в града.

Карис грабна от земята някакъв меч и се гмурна в тълпата. Трима ездачи бяха извъртели конете си и си пробиваха път назад, насочени към някаква точка. Тя не можеше да стигне там навреме.

Единият тъкмо изтегляше мускета си от калъфа на седлото, за да я убие, когато главата му се пръсна сред жълт проблясък и облак от розова мъгла. Карис бе сигурна, че този път изстрелът не е дошъл откъм стената. Трябва да бе долетял от обратната посока — от хълма? И какво, по дяволите, би могло да направи това? Експлодиращ мускетен куршум?

Все още бе прекалено далеч. Видя как двамата Огледалци вадят мускетите си и се прицелват надолу.

Две зелени копия — почти колони, толкова дебели бяха — изригнаха от земята там където се целеха мъжете, и ги пронизаха. Първият бе улучен право в гърдите. В първия момент зелената светлина се разпиля, отразена от огледалната броня, но после тя не издържа и се пръсна — а зеленото копие продължи да расте, издигайки мъжа във въздуха. Другият нямаше повече късмет. Копието удари в горния край на нагръдника му и отново част от луксина премина в проблясък на зелена светлина. После копието се плъзна нагоре, улучи го под брадичката и се заби в главата му, откъсвайки шлема, както дете би откъснало пухчето на глухарче.

Всеки от двамата бе повдигнат на няколко крачки във въздуха, преди зелените луксинови копия да се прекършат и разпаднат в нищото, а мъжете да се строполят на земята.

Кип скочи на крака. Изглеждаше много по-жив, отколкото заслужаваше.

Карис стигна до него след секунда. Той я изгледа с любопитство.

— Кип, аз съм. Позна ли ме? Карис.

Въпреки тази смайваща проява на сила Кип беше нов притеглящ, а умственият и емоционалният ефект на цветовете винаги бе най-силен в началото. Дивото зелено можеше да направи един маг опасен.

Той вдигна бързо ръка и тя трепна.

— Кип, аз съм, Карис — повтори; съзнаваше съвсем ясно, че около тях още се води битка, макар че мускетната стрелба откъм стената почти бе замряла.

— Не мърдай — каза той, като се взираше съсредоточено в лицето ѝ. Вдигна един пръст и посегна, сякаш да ѝ бръкне в окото. Тя усети излъчващата се от него топлина. Какво? Кип беше и подчервен?

Щом докосна наочника ѝ, се разнесе съскане. Явно бе улучил спойката, защото той се разпадна. После направи същото и с другия.

И ето че изведнъж Карис отново можеше да притегля.

„О, чудесно, мамка му!“

— Какво ще кажеш? — попита Кип.

За какво говореше?

— Благодаря? — предположи Карис.

— Аз казвам да вървим да убием един крал — рече Кип, ухилен безразсъдно. Когато бяха завладени от своя цвят, зелените не отдаваха голямо значение на здравия разум.

Карис погледна и видя, че Раск Гарадул тъкмо е стигнал до пробойната в стената. Половината му хора вече бяха минали през нея. Беше идеалният момент за атака — е, ако се изключи фактът, че Карис и Кип се намираха от същата страна на стената като цялата армия на крал Гарадул.

Карис притегли малко червено от локвите кръв около тях и почувства успокоителния прилив на червена ярост. Почувства се силна.

— Да вървим да убием един крал — съгласи се тя.

„Не съм достатъчно важна за това“, помисли си Лив, когато лорд Всецветни се върна на върха на хълма, където тя стоеше вързана. От мястото си можеше да види как една позната фигура взе голям червен жребец от някакъв коняр и го яхна. Кип. Ако се обърнеше, нямаше начин да не я забележи.

За миг Лив не беше сигурна дали иска да я види, или не. Не се и съмняваше какво би направил в такъв случай. Щеше да се втурне нагоре по хълма, пък по дяволите шансовете. Такъв си беше Кип. И сега, и открай време. Не винаги умен, но верен до крайност.

Наведе глава, за да скрие лицето си. Тук за Кип имаше само смърт. И естествено, той се обърна за секунда, докато седеше нестабилно върху едрия кон. После го пришпори и едва не падна от седлото, когато животното се втурна напред.