Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Хързул, гълток, мъник или самка? — питам.

— Хързул… какво? — Явно не е запознат с игричката.

— Хързул значи.

Изритвам първия в гърдите. Той изхвърчава през борда и пада с рев и плясък. Не е лесно да плуваш с вързани зад гърба ръце, но може да се направи, за известно време.

Но не с „хързул“. Паникьосва се. Мята се. „Гълток“ е.

— Дай едно число, капитане.

— К… какво? — Внезапно го обзема страх.

— Циците на Зури, Джилън! — казва брат му. — Кажи му някое шибано число!

— Хързул, гълток, мъник, самка. — Вадя пистолета и го насочвам към всеки поред, докато припявам думите. — Имаше един пират, с прякора Тъпака, взе си грешник за късмет, аз му го наха…

— Три! — вика капитанът.

— Едно… — Тикам дулото на пистолета в челото на капитана. Зареждам го. Гледам го как потръпва, пребледнява. Миг след това стиска упорито зъби.

— Две… — Вдигам чукчето и вдигам и ножа си с другата ръка, към гърлото на брат му. Опирам ножа под брадичката му, под гъстата сплетена руса брада. Очите му са стиснати плътно.

— Три… — Издърпвам камата назад. — И ей така ще е играта.

— Не, не, не! — реве третият.

Чуквам го силно по челото с един кокалест пръст, вместо да го намушкам. Опитва се да запази равновесие, но продължавам да бутам. Прекатурва се във водата.

— Капитане, нямаме много време — казва един от хората ми.

Поглеждам го.

— Аз съм тоя, дет’ бърза — казвам. Той преглъща и млъква.

— Дай ми число, капитане — казвам. Нацелвам пистолета първо в него. Тек числа ще паднат на капитана, чифтове — на брат му. Лесно е за пресмятане, ако смяташ правилно.

— Този човек имаше семейство! Той оцеля в…

Почвам пак:

— Хързул, гълток, мъник… аа, майната му. — Стрелям в коляното на брат му.

Оловно топче голямо колкото палец, като удари колянна капачка, общо взето ти откъсва крака. Налага се да сграбча брата, за да не се катурне през планшира. Казвам:

— Омръзна ми тая игра. Последен шанс или убивам и двама ви и се бия. Обичам боя. Кажи ми и оставате живи.

— В каютата ми, над рамката на вратата — казва капитанът.

Най-лошото място за криене изобщо. Ако имах повече хора, щях да застрелям един затова, че са го пропуснали.

Първият ми помощник вече тича за него.

Появява се секунда по-късно и се вмъква под палубата с още двама. Следват плана. Добър екипаж ще се получи. Ще отнеме може би половин минута. Ще успеем.

— Сега ще ни убиеш, нали? — казва капитанът горчиво. Брат му едва се държи в съзнание. Дръпнал съм ги обратно на палубата.

— Казах ти, че няма — отвръщам. — И съм син на курва и апостат луксиат. Думата ми е клетва. — Хиля му се безумно.

Той пребледнява.

Стягам тънко въже здраво около крака на брат му, за да спре кървенето.

— Искаш брат ти да остане сакат или да умре? — питам.

Той преглъща.

— Жив.

Взимам сабята на капитана — странно ангарско изделие, дебела е откъм върха и широка, тъй че няма как да я сложиш в ножница. Но съм убивал човек и с по-неудобни неща.

Посичам крака на брата, точно над коляното и под стегнатото въже. Слаб съм, но съм силен и знам как да вложа много бързина в едно острие. Отрязва крайника чисто.

Не съвсем чисто. Още кърви, разбира се. С турникет — толкова.

Мъжът изкрещява и рита. Капитанът изглежда готов да повърне. Хвърлям оръжието настрана и поглеждам как напредват лодките. Ония в лодките вече разбират, че нещо не е наред. Чули са изстрела на пистолета ми и вече гребат не на шега. На косъм ще е.

Обръщам Еднокракия и сипвам барут на кървящия му крак. Той скимти, мята се немощно. Отнема ми три опита, докато искрата хване. После лумва, изпълва въздуха с дим и миризма на пържено свинско, обгаря крака. Странно колко апетитно мирише печащ се човек.

Еднокракия припада. Капитанът ме гледа все едно не знае кой по дяволите съм аз.

— Вържете ги за бъчви — заповядвам на моите, които просто стоят наоколо и зяпат. — Празни бъчви, тъпаци!

Правят го точно когато петдесет гребла от двете страни изтрополяват. Три реда. Повече гребла във водата ти дават повече бързина. Скачам на кормилния лост — няма колело на тоя кораб, за жалост, само прав кормилен лост. На краден кон петалата не се гледат обаче, нали така.

Капитан Бършвард ме гледа втренчено, потресен и разтреперан, но вече с гняв.

— Старите богове се прераждат — казва. — Всичко това тук умира, пирате. Вечно тъмните порти ще се разтворят и ние ще се изсипем над вас като Ястребите на Казакдун. Няма да сме вечно в изгнание, крадецо. Белите мъгли ще се раздвоят за нас. Нашето време е…