Ан Леки: Правдата на Торен

Главната жреца живееше в къща близо до храма, една от малкото сгради, оцелели от времето, когато Орс е бил голям град - четириетажна, с едноскатен покрив и открита от всички страни, макар да имаше паравани, които осигуряваха уединение при нужда, имаше и здрави капаци, които затваряха фасадите при буря. Главната жреца прие лейтенанта Оун в заградено с паравани помещение с площ пет-шест квадратни метра. Светлината надничаше над плътните паравани.

- Дано не приемате службата си в Орс за твърде голямо изпитание - каза жрецата, възрастна особа със сива коса и къса сива брада. Двете с лейтенанта Оун седяха на възглавнички, влажни като всичко в Орс и със съответната миризма на мухъл. Дрехата на жрецата представляваше парче жълт плат, увит около кръста й, раменете й бяха целите изрисувани с мастило, стилизирани фигури, някои кръгли, други ъгловати, които се меняха според религиозното значение на деня. От уважение към радчайското разбиране за благоприличие жрецата носеше ръкавици.

- Не, разбира се - отвърна лейтенантата, учтиво, макар и според мен не докрай искрено. Очите й бяха тъмнокафяви, косата тъмна и късо подстригана. Кожата й беше достатъчно смугла, за да не е бледа, но не толкова тъмна, колкото диктуваше модата. Би могла да я промени, разбира се, очите и косата също, но така и не го беше направила. Вместо униформата си - дълга кафява куртка, щедро накичена с бижута, риза и панталони, ботуши и ръкавици - носеше същата странна пола като главната жреца, плюс тънка риза и възможно най-тънките ръкавици. Въпреки това се потеше. Аз стоях на входа и мълчах, докато една младша жреца сервираше чаши и купички.

Намирах се и на друго място, в самия храм - нетипично затворена сграда, висока 43,5 метра, дълга 65,7 и широка 29,9. В единия край на помещението имаше двойна врата, висока почти до тавана, а в другия, надвиснало над молещите се - релефно изображение на планинска скала, реплика на реално скално образувание в друга част на планетата, изработена със стряскащи детайли. В подножието му имаше подиум с широки стъпала, които се спускаха към под от сиви и зелени каменни плочи. Светлина влизаше през десетки зелени прозорци в тавана и се лееше по стени, покрити със сцени от живота на светци от култа към Иккт. Храмът не приличаше на никоя друга сграда в Орс. Архитектурата му, както и самият култ към Иккт, беше внесена от другаде. По време на поклонническия сезон храмът щеше да се напълни с хора. Имаше и други свещени места, но когато орсианците кажат „поклонничество“, имат предвид ежегодното поклонение тук, в този храм. Но дотогава оставаха още няколко седмици. Сега прошепнатите молитви на десетина богомолци раздвижваха въздуха в единия ъгъл на помещението.

Главната жреца се засмя.

- Говорите като опитна дипломата, лейтенанта Оун.

- Аз съм воина, свещена - отговори лейтенанта Оун. Говореха на радчайски и тя произнасяше думите бавно, като внимаваше за акцента си. - Дългът никога не е изпитание.

Върховната жреца не се усмихна в отговор. В последвалото мълчание младшата жреца сервира кана с местния чай - гъста течност, топла и възсладка, която няма кажи-речи нищо общо с истинския чай.

Бях и на трето място, извън стените на храма - стоях на оцветения от синьо-зелени водорасли площад и зяпах хората. Повечето бяха облечени със същите ярки поли като тази на върховната жреца, макар че само най-малките деца и силно набожните възрастни имаха рисунки по кожата си, а ръкавици носеха малцина. Някои от минувачите бяха транспланти - радчаи, назначени на различни постове в Орс или получили недвижима собственост тук след анексирането. Повечето бяха възприели семплата местна пола, добавяйки лека риза, като лейтенанта Оун. Други упорито се придържаха към панталона и сакото и се потяха обилно. Всички носеха бижутата, от които малцина радчаи биха се отказали - подаръци от приятели и любими хора, спомен за мъртвите, отличителни знаци на фамилни и клиентски връзки.

На север, отвъд водния правоъгълник, който местните наричаха Храмовото по името на стар квартал, който се намирал там преди, Орс се издигаше едва доловимо. По време на сухия сезон тази част на града се сдобиваше с твърда почва под краката си и местните я наричаха Горния град. Патрулирах и там. Вървях покрай водата и се виждах как стоя на площада.

Лодки с прътове се движеха бавно в тресавището и по каналите между плочите. Водата носеше мазни кръпки от водорасли, тук-там туфи водна трева пробиваха повърхността й. Извън града, на изток и на запад, шамандури бележеха забранената зона, а тресавищни мухи пърхаха с прозрачни крилца над преплетени водни бурени. Около тях плаваха по-големи лодки, както и големите екскаватори, сега неподвижни и замлъкнали, които преди анексирането бяха изгребвали смрадливата кал от дъното на тресавището.