Ан Леки: Правдата на Торен

- Двеста шени. - Най-малко два пъти над обичайната цена, без съмнение. - За шейната. Отзад е. Ще трябва да си я вземеш сама. Още сто за комплекта.

- Искам пълен - казах аз. - Да не е втора ръка.

Тя бръкна под бара и извади един комплект, печатът изглеждаше непокътнат.

- Приятелчето ти отвън не си плати сметката.

Може да лъжеше. А може и да не лъжеше. Във всеки случай сумата щеше да е пълна измишльотина.

- Колко?

Триста и петдесет.

Сигурно имаше начин да заобиколя езиково пола на барманата. Или можех да рискувам. Така де, шансът беше петдесет на петдесет.

- Много си доверчив - рекох, залагайки на мъжки пол, - щом си допуснал такъв голтак да натрупа подобен дълг. - Тук не можех да сбъркам, знаех, че Сейвар- ден е от мъжки пол. Барманата не каза нищо. - Шестстотин и петдесет покрива ли всичко?

- Ми да - каза тя. - Повече или по-малко.

- Не. Всичко. Искам да сме наясно. Защото ако някой тръгне след мен да иска още или се опита да ме обере, умира.

Мълчание. После чух как някоя зад мен изсумтя:

- Радчайски боклук.

- Не съм радчаи. - Съвсем вярно. Трябва да си човек, за да си радчаи.

- Той обаче е - каза барманата и кимна към улицата. -Ти може и да не говориш с техния акцент, но иначе вониш на Радч.

- Вонята е от помията, която сервираш на клиентите си. - Трите около масата зад мен взеха да дюдю- кат. Бръкнах в джоба си, извадих шепа чипове и ги хвърлих на бара. - Задръж рестото. - И се обърнах към изхода.

- Дано по сметката ти има пари.

- Дано шейната е там, където каза. - И си тръгнах.

Първо хипотермичният комплект. Обърнах Сейварден по гръб. Разкъсах печата, откъснах една таблетка от картата и я пъхнах в разкървавената й полузамръзнала уста. Щом индикаторът на картата светна в зелено, разгънах тънкото фолио, проверих заряда, увих Сейварден с фолиото и го включих. После отидох за шейната.

Никоя не ме чакаше, което беше добре. Не исках да оставям трупове след себе си, още не, целта ми не беше да създавам неприятности. Изтеглих шейната отпред, натоварих Сейварден на нея, зачудих се дали да не си сваля якето и да я завия с него, но реших, че хипотермичното фолио е достатъчно. Запалих шейната и потеглих.

Наех стая в покрайнините на града, един от десетината двуметрови кубове, сглобени от мръсна сивкавозелена полуготова пластмаса. Чаршафи нямаше, одеялата струваха допълнително, отоплението - също. Платих - Сейварден вече ми струваше скъпо и сумата продължаваше да расте.

Почистих я от кръвта, доколкото беше възможно, проверих пулса й (още го имаше) и температурата (покачваше се). Навремето щях да знам телесната й температура, без дори да се замислям, пулса в минута, кислорода в кръвта, хормоналните нива. Щях да видя всичките й наранявания, поотделно и като цяло, без никакво усилие от моя страна, просто като го поискам. Сега бях сляпа. Очевидно я бяха пребили - лицето й беше отекло, имаше синини и ожулвания по торса. Ако се съдеше по другите й наранявания, вероятно я бяха изнасилили, но не можех да кажа със сигурност.

Хипотермичният комплект включваше базов коректив, но само един, и то такъв за спешна помощ. Сейварден може да имаше вътрешни наранявания или тежка черепна травма, а аз разполагах с коректив за порязвания и навяхвания. Ако имах късмет, проблемите ми щяха да се ограничат само до измръзването и раните от побоя. Уви, вече не разполагах с големи медицински познания. Можех да проведа само най- елементарна диагностика.

Пъхнах още една таблетка в гърлото й. Прегледах я отново - кожата й не беше по-студена, отколкото можеше да се очаква предвид обстоятелствата, не лепнеше. Цветът й, предвид кръвонасяданията, се завръщаше към по-нормално кафяво. Внесох контейнер със сняг да се стопи, оставих го в един ъгъл - надявах се, че Сейварден няма да го изрита неволно, ако се събуди, - излязох и заключих вратата.

Слънцето се беше издигнало, но светлината не беше по-силна отпреди. Наветият от снощната буря сняг беше разровен тук-там, по улицата се движеха местни. Откарах шейната до кръчмата и я паркирах отзад. Никоя не ме заговори, нито звук не излизаше от тъмния вход. Тръгнах към центъра на града.

Тук имаше повече хора, всеки по работата си. Дебели бледи деца с панталони и подплатени ризи ритаха снега, но като ме видяха, спряха играта си и ме зяпнаха.

Възрастните се правеха, че не съществувам, но усещах, че ме следят с поглед. Влязох в един магазин, тъмен - не че навън беше много светло - и студен, разликата с температурата на улицата едва ли беше повече от пет градуса.