Ан Леки: Правдата на Торен

- Не знам дали е така, лейтенанта. - Жрецата остави чашата си. Стори ме се притеснена, но нямах достъп до вътрешните й данни и не можех да кажа със сигурност. - Исса от „Правдата на Енте“ направиха доста неща, които Едно Еск не направи. От друга страна, вярно е, че Едно Еск уби не по-малко хора от воините на Исса. Дори повече, бих казала. - Погледна към мен, както си стоях неподвижно до входа. - Нищо лично, но мисля, че бяха повече.

- Не се притеснявайте, свещена - отвърнах аз. Върховната жреца често се обръщаше към мен все едно съм човек. - Имате право.

- Свещена - каза лейтенанта Оун, без да крие тревогата в гласа си, - ако воините на Седем Исса от „Правдата на Енте“... или някоя друга... са притеснявали граждани...

- Не, не! - прекъсна я върховната жреца с горчивина в гласа. - Радчаите са изключително внимателни в отношението си към гражданите!

Лицето на лейтенанта Оун почервеня, видно бе, поне за мен, че е силно притеснена и ядосана. Не можех да прочета мислите й, но знаех за всяко трепва- не на всеки мускул по тялото й, следователно виждах емоциите й като в огледало.

- Простете - каза върховната жреца, макар изражението на лейтенантата да не се беше променило, а кожата й бе достатъчно тъмна да скрие руменината на гнева. - Откакто радчаите ни дадоха гражданство... - тук върховната жреца млъкна, сякаш преосмисляше или пренареждаше думите си. - Откакто пристигнаха, воините от Седем Исса не са ми дали никакъв повод да се оплача. Но видях какво направиха вашите човешки воини по време на така нареченото „анексиране“. Гражданството, което ни дадохте, лесно може да бъде оттеглено и...

- Никога не бихме... - възрази лейтенанта Оун.

Върховната жреца вдигна ръка да я спре.

- Знам какво Седем Исса или поне другите като тях правят на хората, които са от другата страна на някаква разделителна линия. Преди пет години разделителната линия беше между граждани и не-граждани. В бъдеще? Кой знае. Може би между граждани и недостатъчно - граждани? - Махна унило с ръка. - Или нещо друго. Граници като тези се създават лесно.

- Не мога да ви виня за опасенията - каза лейтенанта Оун. - Онзи период беше труден.

- Аз пък не мога да се отърся от впечатлението, че сте необяснимо и неочаквано наивен човек - каза върховната жреца. - Ако заповядате на Едно Еск да ме застреля, бройте ме мъртва. Ще ме застреля без колебание. Но Едно Еск никога не би ме пребил, унижил или изнасилил без друга причина, освен за да демонстрира превъзходството си или заради някакво патологично забавление. - Погледна към мен. - Права ли съм?

- Да, свещена - отговорих аз.

- Воините на Исса от „Правдата на Енте правиха всички тези неща. Не с мен, вярно, и не с много от жителите на Орс. Но го правеха. Щеше ли да е по-различно, ако тук бяха воините от Седем Исса, а не техни колеги?

Лейтенанта Оун седеше умърлушена, свела поглед към възсладкото подобие на чай в чашата си, неспособна да отговори.

- Странно. Чуваш разкази за второстепенните и си мислиш, че от това по-ужасно няма, че това е най-от- вратителното дело на радчаите. Гарседд... е, да, всички знаем за гарседд, но онова е било преди хиляда години. Нахлули сте там и сте пленили... колко, половината население? Превърнали сте ги в ходещи мъртъвци, в роби на корабните си компютри. А после сте ги пратили срещу собствените им хора. Ако ме бяхте попитали преди да... преди да ни анексирате, бих ви казала, че тази съдба е по-лоша от смърт. - Обърна се към мен. - По-лоша ли е?

- Нито едно от моите тела не е мъртво, свещена - казах аз. - А представата ви за процента на анексираното население, който е било превърнат във второстепенни сегменти, е преувеличена.

- Преди се ужасявах от вас - каза ми върховната жреца. - Самата мисъл за присъствието ви ме хвърляше в ужас, с мъртвите ви лица, безизразните гласове. Днес обаче се плаша много повече от мисълта за гарнизон от живи човешки същества, които са приели службата доброволно. Защото се боя, че не може да им се вярва.

- Свещена - каза лейтенанта Оун и се намръщи. - Аз служа доброволно. И се гордея с това.

- Вярвам, че вие сте добър човек, лейтенанта Оун, въпреки доброволната служба. - Свещената взе чашата си и отпи глътка чай, все едно не е казала нищо особено.

Гърлото на лейтенанта Оун се сви, свиха се и устните й. Мислеше за нещо, искаше й се да го каже, но не беше сигурна, че е редно да го изрича на глас.

- Чули сте за Име - проговори накрая тя, явно стигнала до решение. Но напрежението и тревогата останаха.

Върховната жреца, изглежда, сметна казаното за забавно. Забавно по един неприятен, горчив начин.