Ан Леки: Правдата на Торен

- Благодаря ви, граждани - каза след тях лейтенанта Оун. Децата се стреснаха, успяха някак да се поклонят в движение и изскочиха на улицата.

- Нещо ново? - попита лейтенанта Оун, макар самата тя да не проявяваше интерес към музиката, не повече от обичайното поне.

- В известен смисъл - отвърнах аз. Видях децата надолу по улицата. Още тичаха. Завиха на бегом зад ъгъла на една къща и спряха задъхани. Малкото момиче отвори шепа да покаже бонбоните на приятелче- то си. За моя изненада не беше изпуснало нито един, нищо че ръката му беше малка, а бягството - бързо. По-голямото дете си взе бонбон и го лапна.

Преди пет години, преди да започне обновяването на планетната инфраструктура, по времето, когато доставките бяха нередовни, бих предложила нещо по- хранително. Сега за всички граждани имаше гарантирана храна, макар порционите да не бяха големи, нито особено разнообразни.

Вътре в храма цареше окъпана в зелено тишина. Върховната жреца не се показа иззад параваните на жилищната част, но младши жреци влизаха и излизаха постоянно. Лейтенанта Оун отиде на втория етаж на къщата и приседна на една орсианска възглавничка. Параван скриваше помещението от улицата и лейтенанта Оун си свали ризата. Отказа чая (истински), който й занесох. Излъчих поток от информация към нея и към „Правдата на Торен“. Нищо интересно, нормална рутина.

- Трябва да отнесе претенцията си към районната магистрата - каза лейтенанта Оун във връзка с риболовните жалби на гражданата. Усещах раздразнението й. Седеше със затворени очи, докладите от следобеда се нижеха пред вътрешния й поглед. - Този въпрос не е от нашата компетенция.

Не отговорих. Не се очакваше да отговоря, нямаше и нужда. Лейтенантата одобри с леко потрепване на пръстите си бележката, която бях съставила до районната магистрата, после отвори последното съобщение от малката си сестра. Лейтенанта Оун изпращаше процент от възнаграждението си у дома, където родителите й го използваха да плащат уроци по поезия на по-малкото си дете. Поезията е ценна, защото е постижение на цивилизацията. Не можех да преценя дали сестрата на лейтенантата има някакъв талант. Истината е, че малцина го имат, дори сред по-издигнатите семейства. Но стиховете и писмата й радваха лейтенантата, помагаха й да се отърси от напрежението.

Децата на площада хукнаха със смях към дома си. Младежата край водата въздъхна дълбоко, както го правят младежите, хвърли камъче в езерото и се зазяпа във вълничките.

Второстепенните, които биват събуждани единствено при анексирания, често не носят друго освен силов щит, генериран от имплант в тялото. Безкрайни редици воини с нетрепващи лица, излети сякаш от живак. За разлика от тях, аз никога не влизах в складовите трюмове, а сега, когато боевете бяха свършили, носех същата униформа като човешките войници. Телата ми се потяха под униформените куртки, бяха отегчени, затова аз отворих три от устите си, в съседство една до друга на площада пред храма, и запях с трите гласа:

- Сърцето ми е рибка, крие се във водната трева...

Една граждана ме изгледа стреснато, но останалите не реагираха - бяха ми свикнали.

На следващата сутрин корективите бяха паднали и кръвонасяданията по лицето на Сейварден бяха избледнели. Изглеждаше спокойна, но и все още под въздействието на опиатите, така че спокойствието й можеше да се очаква.

Извадих дрехите, които й бях купила - термобельо, подплатени риза и панталон, жилетка и дебело яке с качулка. После я хванах за брадичката и обърнах лицето й към себе си.

- Чуваш ли ме?

- Да. - Тъмнокафявите й очи се взираха в нещо далечно над рамото ми.

- Стани. - Дръпнах ръката й и тя примигна, надигна се и седна. Успях да я облека, после прибрах малкото останал багаж, метнах раницата на гърба си, хванах Сейварден за ръката и излязох.

В края на града имаше депо за летящи машини под наем и какго можеше да се очаква, собственицата не пожела да ми даде возило, освен ако не платя депозита двойно. Казах й, че смятам да летя на северозапад, към една кошара - откровена лъжа, с която едва ли успях да я заблудя.

- Ти си чужденка - каза тя. - Представа нямаш какво е тук извън градовете. Чужденците все така правят - отлитат към някоя кошара и се загубват. Понякога ги намираме, понякога - не. - Мълчах. - Ще ми загубиш машината и какво ще стане с мен? Ще изхвърча на снега с гладуващите си деца, това ще стане.

До мен Сейварден зяпаше разсеяно в далечината.