Ан Леки: Правдата на Торен

Десетина души стояха в магазина и си приказваха, но щом влязох, млъкнаха до един. Осъзнах, че лицето ми е безизразно, и нагласих лицевите си мускули в нещо приятно и неутрално.

- Какво искате? - изръмжа продаваната.

- Всички тези хора са преди мен - отвърнах, заобикаляйки капана на родовете, пък и групата беше достатъчно голяма да включва както жени, така и мъже. Отвърна ми мълчание.

- Добре. Значи четири хляба и парче сланина. Също два хипотермични комплекта и два универсални коректива, ако имате.

- Имам десетки, двайски и трийски.

- Трийски, моля.

Тя струпа покупките ми на тезгяха.

- Триста седемдесет и пет. - Някоя се изкашля зад мен. Очевидно пак ме таксуваха отгоре.

Платих и си тръгнах. Децата все така търчаха по улицата и се смееха. Възрастните все така ме подминаваха, все едно не съществувам. Отбих се в още един магазин - на Сейварден щяха да й трябват дрехи. След това се върнах в стаята.

Сейварден още беше в безсъзнание, но не виждах признаци на шок. Снегът в контейнера се беше поразтопил и аз сложих в него един от твърдите като камък самуни хляб да се накисне.

Черепна и коремна травма бяха най-опасните варианти. Отворих двата нови коректива, махнах одеялото и сложих единия върху корема на Сейварден. За броени секунди корективът се втечни, разля се и се втвърди в прозрачна кора върху кожата й. Другия притиснах отстрани на лицето й, там, където отокът беше най-голям. Когато и той се втвърди, съблякох якето си, легнах и заспах.

След малко повече от седем часа и половина Сейварден се размърда и аз се събудих.

- Будна ли си? - попитах. Корективът затваряше едното й око, покриваше и половината от устата, но отокът по лицето й беше спаднал значително. Замислих се кое лицево изражение би било най-подходящо предвид ситуацията и си го нагласих. - Намерих те в снега пред една кръчма. Реших, че имаш нужда от помощ. - Тя издиша хрипливо, но не обърна глава към мен. - Искаш ли да хапнеш нещо? - Никакъв отговор, само все същият празен поглед. - Силен удар по главата?

- Не - отвърна тя, лицето й бе отпуснато.

- Ще хапнеш ли?

- Не.

- Кога яде за последно?

- Не помня. - Гласът й звучеше спокойно, равно.

Подпрях гърба й на сиво-зеленикавата стена, издърпах я бавно, като внимавах с нараняванията й, страх ме беше да не се катурне. Стори ми се стабилна, затова смачках напоения с вода хляб на каша, загребах и пъхнах лъжицата в устата й, като внимавах да не разместя коректива.

- Глътни - казах й и тя преглътна. Нахраних я с половината каша в паницата, изядох останалото, после внесох още сняг да се разтопи.

Тя ме гледаше как слагам още хляб да се накисне, но не каза нито дума; лицето й ми се стори ведро, спокойно.

- Как се казваш? - попитах, но не получих отговор.

Предположих, че е взела кеф. Повечето хора ще ви кажат, че кеф потиска емоциите, и това е вярно, но не е цялата истина. Имаше време, когато можех да ви обясня как точно действа кеф, но вече не съм каквото бях.

Доколкото знам, хората вземат кеф, за да потиснат някакво чувство. Или защото вярват, че разкарат ли емоциите от пътя си, ще постигнат окончателното прозрение, чистия разум, божествената логика. Но не става така.

Измъкнах Сейварден от снега с цената на време и пари, каквито нямах в излишък, и за какво? Ако зависеше от нея, сигурно щеше да си намери нова доза кеф, да се озове в друга мръсна кръчма и така, докато не я убият успешно. Ако това искаше, аз нямах право да й преча. Но ако наистина бе искала да умре, защо не го беше направила по чистия начин, защо не беше регистрирала желанието си и не беше отишла при някоя медика, както биха постъпили други на нейно място? Не разбирах.

Много неща не разбирах. Вече деветнайсет години се правех на човек и би трябвало да разбирам повече, но уви.

Деветнайсет години, три месеца и една седмица преди да открия Сейварден в снега бях войскови транспортен кораб в орбита около планетата Шис’урна. Войсковите кораби са най-големите кораби в радчайския космически флот, цели шестнайсет палуби една върху друга. Командна, административна, хидропонна, инженерна палуба, лечебница, по една палуба за всяка декада, жилищно и работно пространство за всичките ми офицери, които аз познавах в пълни детайли, от ритъма на дишането им до най-малкото трепване на всеки мускул.

Войсковите кораби рядко се движат. За своите почти две хиляди години съществуване аз почти не бях напускала местоположението си в една или друга система, носех се в студа на космическия вакуум, синьо- бялата Шис’урна висеше като стъклено топче под мен, орбиталната й станция пресичаше циклично орбитата ми, стотици и хиляди кораби идваха, скачваха се с мен, разкапваха се и отлитаха към някой от порталите с техните насочващи маяци. От мястото си не различавах териториалните разделения и границите по повърхността на Шис’урна, макар в тъмната й половина тук-там да светеха градове, различавах и свързващите ги шосета там, където бяха възстановени след анексирането.