Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

Спусна се в салона при Фантом. Бойният костюм бе окачен на стената, безмълвен и смъртоносен. Джек приближи и седна с кръстосани крака на пода пред него.

Битката, в която предстоеше да влезе корабът, не бе по неговата специалност. Знаеше го добре, екипажът на Харкнес сигурно също си даваше сметка за това. Силата на Джек бе другаде — на повърхността, където той се равняваше на истински брониран и бързоподвижен танк, машина, предназначена да разсича линията на противника. Тук, на кораба, бе по-скоро като плевел.

Тази мисъл го накара да се усмихне. Някои плевели бяха доста жилави растения. Изправи се и се приближи към бойния костюм. Трябваше да помисли и имаше само един начин да го стори, без да му пречат. Фантом бе разтворен пред него и Джек потъна в обятията му. Известно време бе зает да поставя датчиците и затваря закопчалките, а когато се облегна назад, имаше усещането, че подплатата гали раменете му като криле. Приключи с настройките, сложи си шлема и го затвори херметично. Външният свят изведнъж бе отрязан напълно. Изолиран. Визьорът светна, разчертан от линиите на мерника.

— Фантом — заговори Джек. — Трябва да си спомня нещо.

Неусетно изникна познатото усещане за нечие присъствие.

„Джек, не можеш ли да си спомниш сам?“

Как би могъл да обясни какво бяха сторили с него в името на Доминиона? Седемнадесет години в хибернация в криогенна капсула на изгубен транспортен кораб, а умът му — затворен в примката на инструктиращата програма. Години, лишили го от почти всички спомени от детството, също както драките му бяха отнели семейството след нападението над Дорман, за да превърнат родния му свят в безжизнена пустиня. Устните на Джек потрепериха от горчивия спомен. Не се отнесоха добре с него и след като го откриха. Напротив, намекнаха му, че вероятно врагът се е ровичкал в мозъка му, че умът му може да е пострадал от твърде дългия период на хибернация. А после го подложиха на принудително лечение.

Фантом бе единственият, който би могъл да помогне на Джек да си възстанови изгубените спомени. Не знаеше дали невидимото създание е било живо, когато са го имплантирали в костюма на Милос, но Фантом постепенно бе съумял да открие начин, за да прониква в подсъзнанието на Джек и да пробужда потиснатите там спомени. Това бе единственият начин да си възвърне паметта, отнета му от Доминиона.

Дори сега усещаше неизменното и топло присъствие, като приятелска ръка, обгърнала раменете му.

— Фантом — заговори той тихо. — Твоите спомени са единственото, на което мога да разчитам за Милос, и за преди това. Да можеше само да ми помогнеш да ги възстановя…

„И тогава какво?“

— Не съм сигурен. Може би тогава ще зная как да се бия. Защо трябва да мразя. Защо Амбър е в опасност. Но днес искам да си спомня всичко за начина, по който воюват драките. Помня някои неща… но повечето са за Милос и проклетите берсеркери. — Джек преглътна. — По дяволите, аз не съм компютър. Не разполагам с осигурен достъп до старите файлове.

„Нито пък аз… и затова… не мога да сторя каквото искаш от мен.“

— Фантом, можеш да си спомниш. Сигурен съм. Дори някоя дребна подробност би могла да се окаже особено важна! Тези спомени ми принадлежат. Върни ми ги, Фантом!

„Не мога да го направя. Все още не разбирам някои неща, Джек.“

Вътре в костюма Джек изведнъж изпита отчуждение към тази част от своето снаряжение, която дълго време му бе като втора кожа. Вдигна ръце и флексобрънките се раздвижиха. И тъй като не знаеше как иначе да успокои обърканите си мисли, отново започна да се упражнява.

Бронята следваше всяко негово движение, далеч по-грациозно, отколкото би допуснал някой непредубеден наблюдател, но това бе част от скритата й сила. Останалото зависеше от човека, който я носи, от уменията и опита му.

И докато преминаваше от една позиция към друга, Фантом неочаквано наруши мълчанието.

„Ето какво си спомних, господарю.“

От изненада Джек, който тъкмо бе задействал реактивните двигатели в краката, се преметна и тупна с оглушителен трясък на пода, но не почувства нищо. Цялото му внимание бе насочено навътре.

Виждаше покрит със зеленина свят, обхванат от пламъци. Мир и покой, разрушени от среднощна атака. Небеса, разтърсени от преминаващите ниско бойни кораби, чиито оръдия бълваха смърт. Огнена буря помиташе повърхността на Кларон и оставяше след себе си овъглена равнина. Той затаи дъх. Сетне го завладя страх. Бойният костюм, неговото спасение от пламъците, се бе превърнал и в негов затвор през онези дълги дни, които бе прекарал в открития космос… не заради драките, а по вина на воюващи фракции вътре в Доминиона.