Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

— Как изобщо го позна?

— По татуираната космата ръка, дявол го взел! Какво е това?

Сторм крачеше между труповете и тъпчеше всичко, покрито с хитинова броня и опитващо се да мърда.

— Ще ти кажа нещо, Арон! — подхвърли Джек. — Драките не събират трофеи. Това е килерът им с припаси. — Тъй като Арон нададе сподавен вик, побърза да добави. — Продължавай напред, момче! И се оглеждай внимателно. Ето, двама отдясно!

Драките, които им преграждаха пътя, бяха невъоръжени и изплашени. Но от далечния коридор се задаваше друга група, с брони и оръжия. От безредната стрелба, която откриха, пострадаха повече невъоръжените драки, отколкото някой от тримата Рицари.

Джек бръкна в раницата си, извади две гранати, освободи ги от шплентовете и ги запокити далеч пред себе си. От ударната вълна микрофоните му за миг изключиха и той потъна в тишина. Още няколко подобни взрива му подсказаха, че Арон и Роулинс бяха последвали примера му.

Отдели един кратък миг, за да се ориентира. В дима пред него се размърдаха тела и Джек откри огън.

— Роулинс, Арон, пробийте си път и застанете до мен!

— Какво?

— Използвайте гранати и реактивни двигатели, за Бога! Още сега!

— Да, сър! — извикаха те, докато Джек оглеждаше входа на тунела, в очакване да се появят още нападатели.

Стига, разбира се, да му бе останала достатъчно енергия, за да ги спре.

От тавана се посипа прах, който изпълни пространството около него. Драките, които нахлуваха в тунела, спряха за миг. После затракаха с челюсти, размахаха оръжия и се хвърлиха напред.

Джек се засмя. Изглежда, отдавна не бяха виждали доминионски Рицари.

— Трябва да си горд с нашето момче — заяви Пепус и се завъртя в креслото. — Поднесе ни решителна победа.

Баадластър изкриви устни, сякаш в момента го пробождаше силна болка. Прекоси няколко пъти стаята, после се обърна към императора.

— Така е — призна неохотно. — А сега съдбата на Стралия ще бъде решена бързо в Апелативния съд. Колкото по-скоро бъде освободена за колонизиране, толкова по-успешно ще можем да се защитаваме. Или забравихте, че тя също ви принадлежи?

Пепус вдигна рамене и хвърли папката с доклада на пода, където тя остана да лежи разтворена.

— За мен е важно Доминионът да повярва в способностите ми на стратег и пълководец. Стралия изобщо не стои на първо място в списъка на моите интереси. Мъдрият човек, скъпи ми Вандовър, знае кога да се лишава от ненужните придобивки и да намалява загубите си. И виж какво ни поднася нашият командир. Погледни само — при това почти без никакви усилия!

— В такъв случай — продължи замислено Баадластър — би трябвало да се съгласите с предложението ми. Свикайте Конгреса и поискайте пълна подкрепа — включително и финансова.

— Така и ще направя — кимна Пепус. — Ще им кажа, че са ми нужни още войски.

— Пратете им нашия герой. Нека накара Конгреса да се разчувства, нека всели смут в душите на несъгласните и тогава бюджетът ни е в кърпа вързан.

— Искаш да му дадем обществена трибуна? — попита Пепус и погледна внимателно Баадластър.

— Той е войник, не политик. Научете го какво трябва да каже.

Пепус докосна замислено слепоочието си с върха на пръсти.

— Сторм — изрече той бавно — е човек с много достойнства. Но мисля, че планът ти може да ни бъде полезен.

— Едва ли е толкова наивен да вярва, че всичко, което искаме от него, е да се бие срещу драките.

— Мисля, че си е такъв.

Баадластър се засмя.

— В такъв случай нека получи каквото иска. Проблемите, с които ще трябва да се справя, са предостатъчни. Нови попълнения, нови казарми. Все неща, за които ще идва да моли. А това е начин да го държим на верижка.

— На верижка ли, Вандовър?

Министърът на войната се изправи в цял ръст пред императора. Пепус се засмя.

— Виждам, че доста бързо успя да заместиш Уинтън.

Баадластър едва забележимо кимна.

Пепус въздъхна.

— Какво пък. Оправяй се ти с нашия герой. Разполагаме само с няколко седмици за подготовка — и махна с ръка в знак, че Баадластър може да си върви. Министърът постоя още няколко секунди на място, сякаш за да покаже на Пепус, че не позволява на никого да го командва. После си тръгна и Пепус го изпроводи с поглед. Тежка въздишка се отрони от устните му. Вярно, че е добре да държиш врага си наблизо, за да можеш да го следиш. Но вече започваше да се чуди дали е чак толкова мъдро. Беше дочул някои слухове. Като например, че Баадластър принадлежал към един страничен клон на Зелените ризи, които от известно време бяха изчезнали от полезрението на императора. Дали военният министър бе намерил Зелените ризи прекалено радикални… или пък недостатъчно? Пепус затвори очи. Имаше нужда от почивка, все по-често с напредването на възрастта. Но точно сега, когато тронът му се клатеше, не беше време за отдих.