Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

— Не означава, че не можем — довърши той и се надвеси над нея. Тя вдигна ръце да го спре.

За един кратък миг тримата бяха едно цяло. Един пулс, подклаждащ едно желание. Топлина, която обхващаше телата им едновременно. После Амбър отново се отдръпна.

— Отказвам да правя любов с повече от един мъж.

Джек я погледна, зяпнал от учудване. Тя почука с пръст по бронята.

— Мисля, че Фантом няма място в близостта, която искаме да споделим. — Амбър започна да разкопчава бронята и той се зае да й помага. Веднага щом се освободи от костюма, Джек я прегърна. Притисна я толкова силно, че тя долови туптенето на сърцето му.

— Нямах друг избор — заговори той задъхано, — трябваше да те изоставя. Изобщо не бях сигурен, че ще успея да се върна за теб.

— Зная — прошепна тя.

— Струва ми се, че чакахме прекалено дълго.

— Божичко — въздъхна Амбър и опря глава в шията му. — Ами ако аз…

Той не й позволи да завърши. Устата му покри нейната, тя го прегърна силно и се притисна в обятията му. Сега вече усещаше желанието му с цялото си тяло. Когато отново се отдръпна назад, беше, за да си свали туниката. Остави я да падне на пода и застана пред него гола.

Джек се поколеба, докато пиеше от красотата на младото й тяло, оглеждайки налетите й гърди и стройните бедра под сините рисунки на неизвестния художник, русите косми по слабините й. Ръката й посегна мълчаливо към панталоните му и той я остави да го съблече. След това двамата отново се притиснаха, той плъзгаше ръце по извивките на тялото й, а тя докосваше мускулите му или прокарваше пръсти по белезите, които войната бе оставила по кожата му. Устните му намериха гърдите й… а след това Джек не помнеше нищо, защото мислите му бяха издухани като от бурен вятър.

Когато се свести, тялото й бе обвито около неговото. В стаята цареше сумрак, чуваше само лекото й дишане. Джек не можеше да заспи, отново споходен от чувството, че в съня му ще се появят познатите кошмарни видения. Дори близостта на Амбър не му бе помогнала да се излекува от тях. Завъртя леко глава и я погледна. Даде си сметка, че дори любовта му към нея не бе в състояние да прокуди желанието за мъст, което го владееше.

Нямаше и сантиметър от тялото й, който да не бе погалил, и докато лежеше, погълнат от завладелите го чувства, се замисли за силата, която ги свързваше. Амбър премести глава и я положи в сгъвката на ръката му, после се изви и отново се притисна към него. Той я прегърна нежно с другата си ръка.

Амбър го бе дарила с нов живот. Още от онзи първи миг, когато я бе срещнал. Не искаше да си тръгва сега, но въпреки това внимателно се отмести настрани и се освободи от прегръдката й. Докато се изправяше, все още обгърнат от уханието на примамливото й тяло, изведнъж си даде сметка, какво го кара да я напусне. Амбър се бе любила с човек, който притежаваше само част от миналото си и почти никакво бъдеще. Фантом държеше ключа към другата половина и Джек не можеше да се успокои, докато не го възстанови напълно. Едва тогава би могъл да предложи на Амбър нещо повече.

И, разбира се, след като си разчисти сметките с Пепус и Дракската лига.

Той се облече безшумно, както го бе учила Амбър, после се измъкна от каютата.

Тъжно и окаяно изглеждаше групата, която бяха отделили от евакуираните веднага след пристигането на Малтен. Пепус беше проследил от разстояние действията на специалния отряд, пратен да отведе посочените от него след приземяването на транспортния кораб, който се бе разпаднал като стара черупка.

Колкото изтощен, брадясал и немит да изглеждаше, човекът, който всъщност го интересуваше, стърчеше с една глава над останалите. Дори и без бойния си костюм.

Пепус се покашля смутено. Не знаеше, че с това бе привлякъл вниманието на човека зад него.

— Това ли е той? — попита другият и сложи ръка на рамото му.

— Да.

Капитанът бе облякъл синя униформа, която му изглеждаше отесняла, или пък бе натрупал мускулна маса, докато е бил на Бития. „Все още е само момче — помисли си Пепус. — А какво ли ще бъде, когато стане зрял мъж?“ В същия миг полицаите заобиколиха мъжа, момичето до него и групата Скиталци, начело с Колин, и ги поведоха настрани, към колата, която вече ги очакваше. Сторм спря и се озърна.

Сякаш бе ловец или хрътка и бе доловил нещо във въздуха.

— Погледни го — рече Пепус. — Той усеща, че нещо не е наред. Той знае.

— Какво знае?

— Знае, че се подготвяме за война.

— Войникът си е войник — подметна невъзмутимо човекът зад него.