Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

— Какъв е техният курс?

— Не изглежда да се опитват да ни засекат. Сигурно им се струваме прекадено жалки, за да си правят труда.

— Така е — отвърна замислено Джек, ядосан заради чувството на пълна безпомощност. — Остави интеркома отворен. Искам да ми направите точна компютърна симулация на това нещо.

— Разбрано.

Джек седна и зачака.

Измина час, преди да бъде готова компютърната симулация на кораба и множеството му оръдейни кули. След като го разгледа, облече костюма, макар още да не бе решил какво ще прави. След това се качи на мостика.

Харкнес пръв го забеляза и му кимна.

— Каква е дистанцията? — обърна се Джек към Алидж.

— Около половин час полет.

— А до срещата с лодката?

— Ами… май същото време. Но…

— Да?

— Струва ми се, че не смятат да нападат нито нас, нито лодката — Алидж се разсмя нервно. — Е, това си е само мое мнение.

— И защо смяташ така?

— Ами вече няколко пъти извършвахме дребни корекции в курса, за да се приближим до лодката. А не видях те да го правят. Ако продължим по същия курс, те просто ще прелетят недалеч от нас и ще продължат. Разликата ще е само стотина метра.

Джек почувства как целият настръхва.

— В такъв случай не ни остава друго, освен да почакаме и да видим какво ще стане.

Харкнес не сваляше поглед от монитора. Компютърът проиграваше симулация на скачването. Когато приключи успешно, той се извърна и хвърли победоносен поглед на Джек.

— Добра работа, капитане — кимна Джек. — Когато дойде време за истинското скачване, не забравяй да вземеш предвид и смущенията от преминаващия наблизо голям кораб… в случай че наистина ни пропуснат.

Харкнес премигна. После бавно кимна.

— Ще бъде направено, командире. — Сетне се извърна към екрана. — Алидж, искам отново да провериш траекторията.

Когато се събуди, Амбър почувства бодежи по цялото тяло, сякаш имаше треска. Тя стана и се огледа. На няколко крачки от нея Колин също се беше пробудил. Той се изправи, доста чевръсто за човек на неговата възраст, прекарал последните двайсет и четири часа в медитация. Бръкна в джоба си, извади един шоколад и като го счупи на две, й подаде половината.

— Какво има?

— Не зная — отвърна тя. Около тях останалите пасажери също постепенно идваха на себе си. Шоколадът бавно се топеше в устата й. Нямаха кой знае каква представа какво се случва отвън и никой не бе виновен за това. Носеха се сляпо през пространството, с надеждата някой да ги открие и прибере. Ако преди това не им свършат припасите.

Подът под краката им потрепери, сякаш се бяха сблъскали с нещо.

Колин протегна ръка да я подкрепи. Роулинс си проправяше път към тях през тълпата.

— Сержант Ласадей каза, че може да е прехващащ лъч или маневра за скачване.

— Не знае ли със сигурност? — попита Колин.

— Не. Външните камери не работят. Но е готов да се закълне, че е нещо подобно.

Ласадей се кълнеше в какво ли не, спомни си с усмивка Амбър. Сетне изведнъж усети, че й се вие свят. „Сигурно е от лошия въздух — помисли си. — Еуфория.“

— Дали не е Джек? — попита тя на глас.

— Моля се да е той — отвърна Колин. Той я пусна и в същия миг се разнесе нов шум. Удар на метал.

Звукът утихна, но вибрациите този път останаха. Денаро, въоръженият Скиталец, застана до тях. Беше си свалил патрондаша, преди да легне в криогенната капсула, но яките му ръце подсказваха, че е в състояние и така да се справя във всякакви ситуации. Колин щракна с пръсти и от другата му страна застана Джонатан. Беше почти толкова висок, колкото и младият бунтовник Денаро.

Нов тропот, който вече говореше недвусмислено, че се скачват. От силното сътресение Амбър политна и падна на пода, Колин се озова до нея. Чуха се изплашени викове. В помещението назряваше паника.

Една от стените на хангара иззвънтя, сякаш ударена с огромен чук.

После се възцари тишина.

Амбър знаеше, че херметическата преграда се отваря. Усещаше го с нещо повече от петте сетива, с които я бе надарила природата. Тя се изправи, прекрачи налягалите тела и се отправи натам.

Ако е Джек, искаше да е първата, която ще го посрещне.

Ако пък не… тя се подготви мислено. Тогава нашественикът щеше да е първият, когото да порази с ума си.

Гатхул все още проклинаше хитростта на противника, когато в помещението влезе помощникът му. Треперещите лицеви плочки издаваха вълнението му.

— Какво има?

— Засякохме сигнал, генерале. Пратиха ме да ви повикам на мостика.