Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

— По мен ли? Ох, Боже! — Проследи с поглед Роулинс, който приближаваше групата на Рицарите. Не каза нищо повече, загърна се по-плътно в одеялото и седна на пода. Малко след това към тях се насочи Джонатан. Колин го видя и въздъхна.

— Какво ще правиш? — попита я той.

— Ще медитирам — отвърна Амбър.

— Чудесна идея. Аз също ще взема да се помоля — при тези думи Колин коленичи до нея на пода.

Старият кораб скърцаше мъчително, сякаш заплашваше всеки миг да се разпадне. Облегнат назад в скафандъра, Джек бе наострил слух в очакване микрофоните да доловят някакъв шум от прокрадващи се драки. Космите на врата му бяха настръхнали, между лопатките му се стичаше струйка пот, но подплатата, в която се спотайваше Фантом, я поглъщаше жадно.

Чакането винаги бе най-трудната част. Нямаше съмнение в това. Джек предпочиташе действието, но преди да предприеме каквото и да е, трябваше да ги остави да преодолеят всички капани, които им бе подготвил. И да се моли да не открият първо Харкнес и екипажа му.

Нищожна възможност в плана „Троянски кон“, която Джек бе пропуснал да спомене пред капитана. Драките можеха да забравят, че търсят доминионски Рицари, и да стоварят злобата и яда си върху нещастниците, които им се изпречат на пътя. Но Джек нямаше друг избор. Рискът си заслужаваше и трябваше да го поеме, дори и след това смъртта на тези хора да му тежи на съвестта.

Най-сетне долови съвсем слаб звук. Дланите му се изпотиха. Почувства гъдел в китките си, което подсказваше, че захранването на костюма е включено. Той стисна зъби.

Вече ги чуваше съвсем ясно. Движеха се с равномерни стъпки по коридора. От време на време отекваше метален звън от пробните удари върху стенните плочи. Скоро. Много скоро щяха да открият кухина там, където не трябваше да я има. И тогава, естествено, щяха да я проучат. Драките може и да бяха чуждоземци, но не бяха лишени от любопитство.

Нови металически потраквания, сетне във визьора на Джек изплуваха две мигащи светлинки. Джек стоеше неподвижно. Предпочиташе драките да се промъкнат в помещението, преди да ги убие.

Възнамеряваше да го направи безшумно.

По лицевото му стъкло се плъзна ослепително бял лъч и Джек не успя да го затъмни навреме. Веднага щом зрението му се възстанови, Джек откри огън, доверявайки се на визьорния прицел. Отекна пронизителен писък и двамата нашественици тупнаха едновременно на металния под. Още няколко секунди се чуваха предсмъртните им стенания.

Джек премигна няколко пъти, за да си овлажни очите, после бавно се измъкна от скривалището си. И двамата драки лежаха съвсем неподвижно, а в нагръдниците им зееха димящи отвърстия. Сполучливи изстрели.

Не. Не сполучливи. Инстинктивни.

Той огледа едрите им тела. Не приличаха съвсем на насекоми. Лицата им бяха скрити от дебели кожни пластини, каквито покриваха и част от телата им. Челюстите им зееха, зяпнали в зловеща усмивка. Предполагаше, че при драките това е гримаса на изненада. Никога досега не бе виждал дракско лице, без да е скрито зад внимателно аранжирана маска. Гримасите им изразяваха различни състояния, но трябваше да си специалист, за да ги разпознаеш. Драките дипломати бяха далеч по-емоционални от войниците, но всички използваха маските си като щитове.

Джек избута с крак труповете настрани и се измъкна от помещението, за да се отправи към следващата засада.

Този път срещата се състоя в коридора. Противникът пръв го засече и докато се извръщаше, Джек задейства реактивните двигатели и скочи. Кракът му се вряза с хрущене в тялото на дракския войн. От силния удар главата на противника отхвръкна назад и се изтърколи на пода. Джек вдигна конвулсивно потръпващото тяло и го отнесе в пуст ъгъл. От раната шуртеше кръв. Джек се обърна и продължи лова.

Шест часа по-късно пратиха нови трима да го търсят. Джек се пробуди от дрямката си, когато Фантом го предупреди:

„Те са тук, господарю.“

— Къде?

„На три метра по-нататък по коридора, според звуковия датчик.“

Джек премигна. Виждаше само мрежата на мерника. Размърда леко рамене, за да се освободи от напрежението.

— Благодаря, Фантом.

„Няма защо. Ако го беше направил по моя начин, отдавна нямаше да сме тук.“

— Ако го бях направил по твоя начин — повтори Джек, — сега щяхме да си имаме работа с цялата Дракска лига, ти, кръвожаден пират.

Миг след това преградата в стената се отмести встрани.

Този път нямаше светлина. Джек помръдна беззвучно устни. Те знаеха, че ги дебне. Драките познаваха достатъчно добре хората, за да са наясно, че светлината ще ги издаде отдалече. Не знаеха обаче, че биха могли да го заслепяват с нея.