Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

Капитанът поклати глава, но не в знак на несъгласие, а на учудване. Погледна Джек с присвити очи, сякаш се опитваше да го прецени.

— Питам се откъде Пепус набира Рицарите си?

Джек се подсмихна.

— Ще бъдеш изненадан, капитане. Наистина изненадан.

— Вече съм. Върви след мен — той се обърна и продължи нататък по коридора. Изглежда не беше забелязал, че магнитните му обувки вдигат повече шум от тежката броня на Джек. — Май ще се наложи да ти се извиня.

— Защото те накарах да си помислиш, че ме е страх от драките? Познавам ги достатъчно добре и знам на какво са способни. В противен случай не би ми и хрумнало да изстрелваме криогенния сектор в космоса.

— Добре де, но какво си намислил? Доколкото разбирам, смяташ да ги допуснеш на борда.

— Да.

— А ние ще се скрием като контрабандисти.

— Не — поправи го Джек. — Вие ще се скриете. Аз ще изляза на лов.

— Исусе! — подскочи Харкнес. Разтърка нервно брадясалото си лице.

— Да видим сега къде е резервната спасителна лодка — подхвърли му Джек.

Този път капитанът дори не си направи труда да обмисля желанието му. Обърна се и поведе Джек, без да каже нито дума.

Джек седеше в салона, единственото място, където имаше простор, когато бе в пълно бойно снаряжение. Алидж и Леони му бяха пратили исканите сведения и той бе разстлал разпечатката на коленете си. Тъкмо приключи с изучаването й, когато Леони се обади по интеркома.

— Криогенният отсек е готов за изстрелване.

Джек се изправи. Хартиеното руло се плъзна от скута му и падна на пода, но Джек не си направи труда да го вдигне. Информацията вече бе прехвърлена в ума му. Той прекоси коридора и излезе на мостика, където другите го очакваха. Караха вече втора вахта и лицата им бяха подпухнали, със зачервени очи.

Джек посочи на Алидж координатите, които искаше да използва, и навигаторът ги прочете на компютъра.

Харкнес слушаше с леко наведена глава.

— Това няма да ни остави много време — рече той.

— На тях също — посочи Джек. — Преди да започнем, искам да наредиш на медицинския екип да започне да събужда пътниците.

— Сега пък какво си намислил? Разполагаме със запаси за четири седмици. Ако ги събудим, ще свършат след по-малко от десет дена. Нали чу какво ти каза одеве Леони? И това е само приблизителна преценка. Ако някой от онези Рицари е едър като теб, периодът ще бъде дори по-кратък.

— Чух — кимна Джек. — Но не мога да ги обрека на безсъзнателна смърт в космоса.

— Ако драките ни превземат — продължи да упорства Харкнес, — на доминионските кораби ще са нужни поне две седмици, за да се доберат дотук и да ги приберат. Будни няма да издържат дотогава.

— В такъв случай — отвърна Джек — да се погрижим драките да не ни превземат.

Той се обърна и напусна мостика, но усещаше омразата, която пламтеше зад него.

Джек почувства лека вибрация при изстрелването на спасителната лодка. Приближи се към предния екран и я проследи с поглед, докато се отдалечаваше от кораба. Почти физически усещаше раздялата с Амбър и Колин, въпреки че в момента сигурно още спяха. „Само да не допусна някоя грешка“ — помисли си. След това се изправи. Срокът от десетте дни започваше от този момент. Толкова й оставаха на Амбър, толкова и на него, за да се справи с драките.

Не сваляше обезпокоен поглед от премигващата точка на екрана. Щеше му се да нареди незабавно да я последват, но Джек замълча и я остави да загасне в далечината.

Закопча костюма така, както не го бе правил от времето на Пясъчните войни. Спря едва когато стигна до ръчката на мъртвеца. Миниатюрното устройство бе предназначено да взриви костюма при опасност да попадне в ръцете на противника. Щеше да избухне, ако някой се опита да извади отвътре мъртвото му тяло. Джек поклати глава. Предстоеше му да се изправи пред особено коварен противник. Той задейства устройството. Оставаха му малко повече от девет дни, когато криогенният кораб напусна хиперпространството и премина в спирачен режим, носейки се към Малтен, а дракският кораб го последва с пълна скорост. Скоро ги прехвана в невидимите си лъчи и двата кораба се разтърсиха от съприкосновението.

Джек само се усмихна.

Амбър се беше загърнала в термоодеялото, но дори то не помагаше да запази минималната топлина в почти вкочаненото й тяло. Колин се приближи и я прегърна през раменете. Младата жена го погледна изплашено, все още разтревожена от необяснимото отсъствие на Джек.

— Ръцете ти са леденостудени, дете — рече старият проповедник и стисна пръстите й в шепите си. — Май не е трябвало толкова бързо да те откачат от диализата!