Бернд Френц - Последната жертва

Когато отново отвори очи, разбра, че копието се е заклещило в устата на гущера, така че Лемар вече не можеше да я затвори — за късмет на Мат, защото се намираше почти изправен в нея! От дръжката на харпуна се стичаше кръв по ръцете му, а под себе си усещаше неустойчивата маса на езика.

С изтерзан рев Лемар се опитваше да сдъвче копието със зъби, но Мат с цялото тегло на тялото си не позволяваше на пръта да се огъне.

Колкото и да се мъчеше звярът, не успя да се приближи до мъчителя си. Нито с ноктите на късите си лапи, нито с пъргавата опашка, която не можеше да прехвърли през главата си.

Така че на влечугото му оставаше една-единствена възможност — да се потопи.

Мат си пое дълбоко въздух и здраво се вкопчи в харпуна, когато животното стремглаво се понесе към дълбините. Знаеше, че Лемар ще го докопа и ще го разкъса на парчета, щом се откъсне от него. Затова единственото сигурно място — колкото и парадоксално да звучи — беше в неговата паст.

Но колко време можеше да издържи там, щом кислородът му свършеше? Мат изчегърта всичката информация от основния си курс в школата за леководолази в Лонг Бийч, където бе прекарал много летни почивки.

С бързи движения Лемар се потопяваше все по-дълбоко в езерото, знаейки добре, че тук противникът му не може да оцелее задълго. Още след няколко метра Мат почувства в тъпанчетата си увеличаващото се водно налягане. Трескаво потърси начин чрез преглъщане да изравни налягането в ушите си.

Когато Мат стигна до зоната, в която след всеки сантиметър водата ставаше осезаемо по-хладка, знаеше, че вече е смъкнат поне пет метра надолу. Също и светлината от повърхността продължаваше да намалява. Но не можеше да направи нищо друго, освен да се надява, че отворената паст щеше да принуди влечугото да се върне обратно на повърхността.

Ала Лемар не обръщаше внимание на собствения си задух и болка и го влечеше още по-надълбоко в мрака.

Когато Мат хвърли един поглед надолу, отначало не искаше да повярва на очите си. В далечината видя голямо струпване на светлини, които се мержелееха на езерното дъно!

Как беше възможно това? Дали не е последица от дълбочинната замаяност? Не, невъзможно беше. Това нещо се появяваше при вдишване на сгъстен въздух на дълбочина под шейсет метра. Мат се намираше най-много на десет, а странното сияние беше на точно такова разстояние от него.

Но той никога нямаше да узнае какво става на дъното на езерото, ако по най-бързия начин не се върнеше обратно на водната повърхност! Отчаяно напъна дръжката на харпуна, за да я вкара още по-дълбоко в пастта — когато поради силните движения тя внезапно се счупи!

Пастта щракна!

В последния миг Мат се оттласна, стрелна се между затварящите се челюсти и изтегли краката си. Същевременно стисна дръжката на ножа, който стърчеше от десния му ботуш и измъкна оръжието, твърдо решен да се отбранява — буквално до последен дъх.

Мутиралото влечуго мина над него. Мат видя плътно над себе си да се плъзга коремът на животното. След секунди щеше да се обърне и да го атакува отново. А само с мизерния нож нямаше никакъв шанс срещу гадината. Под водата Лемар го превъзхождаше безнадеждно.

Заслепен от отчаяние, Мат тикна острието напред. И почувства… как проникна в тялото и остави дълъг разрез, вместо да отскочи от люспестата броня!

Смаян, пилотът гледаше кървавата мъгла, която излизаше от прободната рана. Колкото и добре да беше защитена с броня горната част от тялото на звяра, макар и да изглеждаше като покрит с рогови плочи, отдолу беше мека като крехко парче месо!

Вероятно едно цялостно покритие с броня би направило гущера твърде тежък. Може би просто еволюцията е решила, че броня с по-голям обхват е излишна за едно толкова силно същество и си е послужила с чиста мимикрия.

На Мат му беше все едно каква е причината. Единствено важно беше, че Лемар почувства своята ранимост и си направи правилния извод от това. И фактически с бързи движения на опашката си се отдръпна от периметъра на Мат, за да изчезне в дълбините.

Мат нямаше време да наблюдава как чудовището се разтвори в мрака. Той трябваше колкото е възможно по-бързо да се върне на повърхността!

С мощни тласъци се издигна нагоре. Това беше надбягване с времето. С всяка измината секунда дробовете му пареха все по-силно, докато накрая го обзе чувството, че всеки момент ще се пръснат.

За щастие останалият в дробовете му въздух отговаряше на налягането на повърхността, така че не се налагаше да го изпуска с непрекъснато издишване. И по този начин можеше да се концентрира единствено върху изплуването си.