Сергей Лукяненко - Белова

Аха! Нейната митница беше просто къща. Без никаква екзотика. Зданията, към които са прикрепени нашите „функции“, сами по себе си са съвсем обикновени. Може да ги зърне напълно нормален човек. Но да зърнеш и да видиш не е едно и също. Бившата камериерка, понастоящем функционал-камериер Роза Бяла, открила в гладните години на гражданската война магазин с продукти само защото са я поканили на този адрес. Всички останали — и гладните червеноармейци, и готовите на всичко бандити, и скъталите злато „буржоа“ — отминавали, мечтаейки за къшей хляб, и не виждали „маринованите зеленчуци, хамсията, червения и черен хайвер, телешкото филе…“

Така и моята кула на „Алексеевска“ виждаха само онези хора, на които бяха съобщили: това е нова кула, удобен проход към други светове. И аз стоях буквално на две крачки от митницата на Василиса, без да й обръщам никакво внимание! Двуетажната тухлена къщичка се беше вклинила между по-големи и по-високи сгради, сякаш разтиквайки ги, пробивайки си проход към улицата. Тя почти се беше притулила към къщата с оградите и ветропоказателя, която явно беше под покровителството на Василиса — разделяше ги само тънък, пълен с боклук процеп, недостатъчно широк, за да се провре човек през него. Откъм двора в зданието на митницата нямаше нито врати, нито прозорци. Растяха само няколко дървета, стари и сгърчени, земята беше покрита с изгнили листа и изпочупени клонки. Можеше да се види рязката граница, отвъд която не минаваха хората, странящи неволно от странната къщичка — в земята беше отъпкана пътека. Откъм улицата видях един прозорец на втория етаж — тъмен, сякаш със завеса отвътре. И врата, на която с огромно удоволствие почуках. Тишина. — Ей, съседе! — извиках аз, спомняйки си първото си посещение. Какво крещях тогава? Взех сградата за мелница, питах за брашно? Няма да се повтаряме… — Ей! Дойдох без почерпка! След известно време се чуха стъпки — твърди, уверени. Усмихнах се, представяйки си Василиса — здрава, мускулеста, с кожена престилка, облечена на голо… Да, трябва да направя нещо против това. Например да пия бром. — Кой е, по дяволите… — разнесе се познат приглушен глас. — Проклета да съм, не може да е…

Вратата се отвори и видях Василиса. С розов халат с дантели и воланчета. И с пухкави чехли във вида на бели кученца с очи-копчета. — Кириле — каза Василиса, опирайки ръце на кръста си. — Мамка ти… ти ли си? — Самият той — отвърнах, без да разбирам причината за толкова бурната реакция. Постарах се да извърна поглед и да не зяпам твърде много Василиса. Успявах с усилие — имаше толкова много от нея за гледане. — Не стой като стълб…

— С едно движение Василиса ме вмъкна в къщата. Надникна навън, внимателно се огледа и хлопна вратата. Новините достигат рано или късно дори и до жирафите.

— Научи ли вече? — попитах аз. За „антре“ в къщата служеше огромна зала с три врати и стълба нагоре. Абсолютно пуста, само с поддържащи тавана опорни стълбове, украсени с някакви неща, които бяха или ковани закачалки, или отпадъци от производството на Василиса.

— Разбира се. — Василиса взе от сложената до вратата масичка (отново ковани крачета и лежащо върху кованата рамка дебело парче стъкло) сгънат на четири вестник. Тънък, само две страници, като онези безплатни вестничета, които издават властите на московските райони и окръзи.

— А? — беше единственото, което успях да кажа, прочитайки заглавието: „ЕЖЕСЕДМИЧНА ФУНКЦИЯ“. Това беше броят за днешната дата. Ако се вярва на написаното, вестникът излизаше от 1892 г.

— Бе! — изрева Василиса. — Проследиха ли те? Как дойде — със самолет?

— С влак… В Орел имаше засада, но се измъкнах… — Разтворих вестника и се вторачих в снимката си.

— Измъкнал се бил! — разпери ръце Василиса.

— Вижте го само — измъкван! Кой знае защо, изобщо не ми беше хрумвало, че функционалите може да си имат собствен вестник. Функционали-лекари, фризьори, сервитьори — моля. Но кой знае защо, не си представях, че сред колегите ми има и труженици на перото. Макар че първият ми посетител, функционалът-пощальон, можеше да ми подскаже тази мисъл…

Като погледнах с потръпване снимката си на първата страница (скорошна, но не можех да разбера кога и от кого е направена), се заех да чета статията, озаглавена „Последната дъга“. Най-ужасното беше, че като цяло статията не лъжеше. Тя само премълчаваше това-онова. И беше ясно, че журналистът просто не знае за „това-онова“ — нито за ролята на Котя в случващото се, нито за Аркан…