Сергей Лукяненко - Белова

— Крадец! Най-накрая вратата на вагона изхлопа и в коридора затропаха нечии стъпки. В тропота им имаше нещо еднообразно, еднакво, като при маршируващи войници или влачещите се по конвейера ученици в „Стената“ на „Пинк Флойд“. Униформата обединява, дори когато от нея са останали само обувките… Изведнъж си спомних разказаната от някого история как по време на московската Олимпиада милиционерите масово се облекли с цивилни дрехи, за да патрулират с тях. За целта сме закупили от приятелската Източна Германия, която тогава се наричаше ГДР, голямо количество прилични костюми, ризи и вратовръзки… напълно еднакви. Навярно за да не се обиди някой. А може би интендантите изобщо не са проумели, че цивилните дрехи имат няколко фасона? И по улиците на Москва тръгнали двойки късо подстригани младежи с еднакви костюми. Тъй като се били постарали и да изведат от столицата на почивка всички деца — за да не крънкат сувенири от чужденците, — общото впечатление, което се създало у гостите, било чудовищно: претъпкан с преоблечени агенти, непригоден за човешки живот град.

— Какво е станало, гражданино? — чу се от коридора. И аз почувствах хлад в гърдите. Думите бяха произнесени на руски. Съвсем чисто и правилно. Само че имаше и почти недоловима нотка от чужд акцент. Преследваха ме не нашите функционали и не нашите спецслужби. Тези, които претърсваха влака, бяха пришълци от Аркан. Оставаше ми да се надявам, че Саша няма да забележи това.

— Спътникът ми! Спътникът ми, мерзавец! — възкликна Саша с малко прекалена експанзивност. — Пътувахме заедно… По звуците разбрах, че той буквално вмъкна събеседника си в купето ни — позволявайки му да се убеди, че то е празно. След което веднага го измъкна навън, при прозореца. — Гад! Пиехме си бира съвсем по човешки! И току-що избяга през прозореца! Сигурно ми е свил портфейла… — Ново шумолене. Саша надникна в купето и вдигна сакото си.

— Я… портфейлът си е на мястото! Вие къде? Сгрешил съм, не е крадец…

— Вашият спътник е крайно опасен терорист и убиец — отговориха му вече отдалеч.

— Радвайте се, че изобщо сте останали жив, гражданино. Лежах тихо като мишка, все още неспособен да повярвам, че не са обискирали купето. На рафта за багаж миришеше на прах, дезинфекция и кой знае защо — на коноп. Впрочем влакът е южен… така че какво чудно има? Спаси ме това, че ловците бяха от Аркан, от Земя-1. От света, където всичко е по-правилно, отколкото при нас. Където повечето граждани са лоялни и казват на полицията самата истина. — Хей… убиец и терорист… — с известно съмнение ме повика Саша. — Тръгнаха си. Погледнах надолу и се прехвърлих на кушетката. Във вагона беше тихо. Пътниците сякаш бяха усетили, че нещо не е наред. Дори и някой да се беше събудил, си седеше в купето и не надзърташе. Саша ме гледаше с все същото съмнение — „правилно ли постъпих“?

— Всичко хубаво — казах аз, приведох се и се затичах към изхода на вагона. Кондукторското купе беше отворено. Двете кондукторки стояха на перона, гледаха нещо и си шушукаха. Надникнах от стълбичката над раменете им — разглеждаха моя снимка. Не прочетох текста под нея — скочих към тях и казах тихо: — Искате ли да живеете? По-възрастната закима и притисна длани към лицето си. По-младата отвори уста, канейки се да закрещи. Затиснах устата й с длан и казах: — Искаш ли децата ти да си играят спокойно на двора? Очите на кондукторката се опулиха, тя сякаш се вкамени. — В такъв случай и двете не сте видели никого и не сте чули нищо. — Махнах ръката си. Кондукторките мълчаха. Погледнах наляво и надясно — нямаше никого. Или продължаваха да претърсват влака, или вече ме търсеха из резервните коловози и товарните влакове. Хукнах с всичка сила към полутъмната сграда на гарата.

Съществува една такава удивителна порода хора — вкоренените московчани. Не бива да се бъркат с коренните, те не се отличават по нищо от останалите руснаци, освен по лекия снобизъм на столични жители. За разлика от тях, вкорененият московчанин е същество, което не излиза извън пределите на Москва, а и не се и опитва. Има различни степени на вкорененост. При най-трагичните случаи човек се ражда в родилен дом „Грауерман“, погребват го на Ваганковското гробище, а той живее (понякога много дълго) някъде в пространството между тези две точки. Някога баща ми ми разказа за един особено трагичен случай. Негова колежка на петдесет и няколко години за пръв път в живота си излязла от Москва — в Питер, на научна конференция. Преди пътуването силно нервничела, но чак във влака се изяснило, че никога не е излизала от Москва. Дори в детството си, на пионерски лагери! Дори през лятото, на вила! Без особени причини — просто не била излизала — и това е! Във влака тя изобщо не спала, а се вглеждала в унилите пейзажи зад прозореца. В Питер се възхищавалата Нева и Невски проспект, Исакиевската катедрали и Адмиралтейството, парадните порти и заоблените бордюри. Внезапно пред нея се открил цял един свят! Аз, макар и израснал в Москва, не съм си задавал въпроса „има ли живот отвъд московското Околовръстно“, бил съм пет пъти в Питер, ходил съм и в Рязан, и в Екатеринбург, и даже в Красноярск. Е, и в Турция и Испания, днешните алтернативи на Крим. Но град Орел беше за мен пълна тера инкогнита. Е, и „град на първия салют“, заедно със съседния Белгород. Навремето там е имало някаква крепост… или сражение?*