Бернар Вербер - Върховната тайна

Затвори се в леговището си и се отдаде на едно странно занимание — залови се да обмисля бъдещето на човечеството. На лист хартия с размерите на цяла стена нарисува разклонено дърво — хипотетично изображение на всички възможни видове бъдеще. На всеки клон изписа по едно „ако“. „Ако“ предпочетем едно общество на забавленията, „ако“ великите сили започнат война, „ако“ дадем превес на либерализма, на социализма, на роботиката, на завладяването на извънземното пространство, на религията и т.н. Корените, стволът и клоните изобразяваха съответно миналото, настоящето и бъдещето на човешкия род. Изидор търсеше в това дърво на възможностите Пътя на Минималното Насилие (ПМН), анализирайки за себеподобните си всяко предполагаемо бъдеще.

Люкрес не се предава.

— Според мен читателите много харесват Изидор Каценберг и свързват името му със задълбочените разследвания на нашия вестник.

— Не, читателите ни са го забравили. Журналист, който не е публикувал нито ред повече от година, престава да съществува. Изкуството ни е мимолетно, скъпа. А и вашият Изидор бе поразтърсен от преживяния атентат в метрото. Мисля, че не е съвсем наред с главата.

Тенардие се страхува от него.

— Държа на него — произнася Люкрес.

Повдигнатите вежди изразяват учудване.

— Аз пък ви казвам, че не го искам вашия Каценберг. Ако желаете да сте двама при разследването, вземете Готие, напълно логично е да бъде ваш партньор!

Готие клати глава.

— В такъв случай предпочитам да напусна — заявява Люкрес.

Изненада сред присъстващите. Тенардие повдига вежди.

— За каква се смятате, госпожице Немрод? Вашият статут не ви дава право дори на оставка. Заплаща ви се на страница. Тоест вие сте едно нищо.

Погледът на Люкрес става стъклен. Мястото на извадения мъдрец започва силно да я боли. Тя се старае да потисне болката със силата на волята си.

Сега не е моментът, зъбчо, не е моментът.

— Мисля, че си казахме всичко.

Люкрес става и започва да събира листата си.

Никакви гримаси с устата.

Тенардие вече я гледа другояче. По лицето й се изписва не толкова гняв, колкото почуда. Люкрес се чувства като мишле, което е дръпнало мустаците на лъвица и което продължава да я предизвиква. Не е много умно, но пък е забавно.

Поне един път в живота си ще съм изпитала подобно удоволствие.

— Почакайте — изрича Тенардие.

Само да не се обърна.

— Ама вие много бързо кипвате. Не че не ми харесва. И аз бях такава на млади години. Върнете се.

Да седна кротко, без да показвам удовлетворението си.

— Добре, след като толкова държите, Каценберг може да ви помага, но да сме наясно: не се отпускат никакви разходи за него и името му няма да се споменава в материала. Ще ви помага при разследването, но няма да се бърка в писането. Мислите ли, че ще приеме при тези условия?

— Ще приеме. Познавам го, не го прави нито за пари, нито за слава. За него единственият важен въпрос, единственият, който го занимава в момента, е: „Кой е убил Финшер?“

Г-н Жан-Луи Мартен бе най-обикновен човек.

През април времето в Кан е хубаво.

Градът се възползва от кратката едноседмична почивка между фестивала на хазарта и филмовия фестивал.

Един вдигащ шум и пушилка мотор с кош лети по булевард „Кроазет“ и оставя зад себе си луксозните хотели, донесли слава на града: „Мартинес“, „Мажестик“, „Карлтън“, „Екселсиор“, „Хилтън“. Младо момиче с червено палто, с лице почти изцяло скрито от авиаторски очила и с кръгла кожена каска на главата язди желязната машина. В коша е седнал едър мъж, натъкмен по същия начин, с тази разлика, че палтото му е черно.

Моторът спира пред хотел „Екселсиор“. Пътниците дълго се отупват от прахта, събличат пътните си одеяния и се насочват към рецепцията. Настаняват се в най-скъпия апартамент с изглед към морето.

Напук на шефката Тенардие.

Движат се досущ като двойка престолонаследници. Без да разменят нито дума стигат до апартамента; пиколото отваря щорите и разкрива прекрасна гледка към морето, плажа и булевард „Кроазет“. Пред очите им водата искри като поръсена със звезди.

Няколко смелчаци вече плуват в още хладните води на Средиземно море.

Люкрес Немрод поръчва два коктейла с плодове.

— Не вярвам във вашата версия за убийство. Щастлива съм да проведа това разследване за вестника, но искрено се надявам да ви докажа, че грешите. Убийство не е имало. Доктор Самюел Финшер всъщност наистина е „умрял от любов“.