Бернар Вербер - Върховната тайна

Кратък близък план на лицето на мъртвеца.

Лицето на доктор Самюел Финшер е застинало в изражение на абсолютен екстаз.

— „… смърт от любов“.

На 954,6 км оттук звукът и картината са прихванати от параболична антена, която ги отвежда до екрана на един телевизор. Едно ухо и едно кафяво око са крайните приемници. Един пръст натиска бутона „стоп“ на видеото. Информационната новинарска емисия от дванайсет в полунощ е записана.

Собственикът на пръста застива за миг, за да осъзнае току-що видяното и чутото. След това с една ръка взема стар бележник, с другата вдига слушалката на телефона и нервно набира някакъв номер. За момент се колебае, прекъсва връзката, грабва палтото си и излиза.

Вали дъжд и нощта е станала по-хладна. Той насочва крачките си към светлините на някакво авеню. Една кола със светещ надпис на покрива бавно се приближава.

— Такси!

Чистачките шумно драскат предното стъкло. Огромен черен облак излива едри като топки за пинг-понг капки вода, които не отскачат, а тежко се разпръскват по паважа.

Мъжът слиза пред една къща в Монмартр, шибана от влажния вятър. Проверява адреса. Качва се нагоре, спира на една от площадките. Иззад вратата долавя шум от удари по боксова круша и звуци от синкопирана музика.

Натиска звънеца, над който е изписано името Люкрес Немрод . След малко музиката спира. Чува стъпки и дрънчене на ключове.

В пролуката на открехнатата врата се появява плувнало в пот лице на младо момиче.

— Изидор Каценберг…

Момичето го наблюдава учудено. Около обувките на мъжа се е образувала локва.

— Добър лен, Люкрес. Може ли да вляза?

Тя псе още не маха синджира и продължава да се взира в него с недоумяващ поглед, сякаш е изумена от късното посещение.

— Може ли да вляза? — пита отново той.

— Какво правите тук?

Прилича ни мишка.

— Вече си говорим на „ви“? Струва ми се, че последния път бяхме на „ти“.

— „Последния път“, както казвате, беше преди три години. Оттогава не съм получила никаква вест от вас. Станахме чужди един на друг. Следователно си говорим на „ви“. За какво става дума?

— За една работа.

Тя продължава да се колебае, накрая се решава да откачи синджира и кани мъжа да влезе.

Затваря вратата след него. Той окачва мокрото си пардесю на закачалката.

Изидор Каценберг разглежда с интерес апартамента. Открай време се е забавлявал с разнопосочните интереси на младата журналистка — автор на научни статии. По стените има филмови афиши, главно от американски и китайски екшъни. Боксовата круша заема центъра на хола, увиснала до ниска масичка, отрупана с женски списания.

Той сяда на фотьойла.

— Посещението ви наистина ме изненадва.

— Запазил съм отличен спомен от вашето разследване върху произхода на човечеството.

Люкрес клати глава.

— Аха. Е, и аз не съм забравила.

В паметта й изникват бързи спомени от предишното им разследване в Танзания по стъпките на първия човек. Наблюдава го с нарастващо внимание. Метър и деветдесет и пет, над сто кила — непохватен великан. Изглежда малко поотслабнал.

Нещо го тревожи, вероятно не му е било приятно да дойде.

Мъжът повдига фините си позлатени очила и също я наблюдава внимателно. С дългите си рижави чупливи коси, привързани с черна кадифена панделка, с изумруденозелените бадемови очи, с мъничките трапчинки и острата брадичка тя напомня нежните красавици от картините на Леонардо да Винчи. Вижда му се сладка. Не красива, а сладка. Може би заради младостта й. Минали са три години от онова разследване. Тогава тя беше на двайсет и пет, което значи, че сега трябва да е на двайсет и осем.

Променила се е. Вече не прилича толкова на момче в рокля, а повече на девойка. Но не още на жена.

Носи черно сако от китайска коприна с офицерска яка, която скрива врата, но за сметка на това открива закръглените й рамене. На гърба на сакото се извива огромен тигър.

— Е, да видим каква „работа“ ми предлагате.

Изидор Каценберг обхожда с поглед стаята, търсейки нещо. Открива видеото, отива до него, слага касетата, която държи в ръка и натиска един бутон.

Заедно гледат новината за смъртта на Финшер, така както са я съобщили в последните за деня телевизионни новини. Касетата се извъртява докрай и на екрана шумно се излива дъжд, доста сходен с времето навън.

— За да ми покажете новините ли дойдохте в един след полунощ?

— По моему, човек не може да „умре от любов“.

— Хайде сега, скъпи Изидор, отлично знам, че никога не сте били романтичен.