Бернар Вербер - Върховната тайна

Дийп Блу IV стеснява окото на обектива на видеокамерата си.

„Функция анализ. Начало. Изчисление.“

Шахматната дъска. Обективът на видеокамерата на компютъра. Зад него — оптичният кабел. Картата. Централният процесор.

Във вътрешността на процесора — град с безброй разклонения, прорязан от микроскопични булеварди; медни, златни и сребърни жички се преплитат сред високи силициеви здания. Електрическите импулси се движат във всички посоки, също като забързани автомобили.

Машината търси начин да нанесе смъртоносния удар възможно най-бързо. Сравняване на сегашната ситуация с милиони предварително записани заключителни части на партии шах.

След като анализира всички възможни ходове, Дийп Блу IV обявява избора си. Металната му ръка премества черния тур и блокира последния квадрат, позволяващ на царя да се спаси.

На ход е човекът.

Тик. Так.

Часовникът повдига по-високо завесата на времето.

Бързо. Би било прекалено глупаво да загуби по време.

Мухата каца направо върху шахматната дъска.

Тик. Так. Тик. Так.

„Бззз“, жужи подло мухата, търкайки очи с предните си крачета.

Да не мисля за мухата.

Без да прецени докрай своя ход, ръката от плът се насочва към царя, но в последния момент премисля и играе с друга фигура.

С офицера.

Със светкавично движение мъжът вдига фигурата и размазва мухата, кацнала върху едно бяло квадратче. После пръстът натиска копчето на часовника, за да пусне времето в противниковия лагер. Само още няколко секунди, преди да се спусне завесата. В залата цари потискаща тишина.

Двете сърдечни стомахчета на човека пулсират неравномерно. Като в забавен кадър дробовете му изтласкват въздушна струя до гласните струни. Той отваря уста.

Времето спира.

— Шах и мат — произнася той.

Оживление в залата.

Компютърът проверява за евентуален спасителен изход, след което стоманената ръка нежно взема своя цар и го поставя легнал върху дъската в знак на подчинение.

В залата на фестивалния дворец в Кан се надига огромна овация, последвана от луди аплодисменти.

Самюел Финшер току-що е победил световния шампион по шахмат — компютъра Дийп Блу IV!

Човекът затваря очи, за да се успокои.

Спечелих.

Отваряйки очи, Самюел Финшер вижда пред себе си двайсетина журналисти, които се втурват към него с микрофони и магнетофони в ръце.

— Доктор Финшер, доктор Финшер! Ако обичате!

Организаторът на мача им прави знак да се върнат по местата си и обявява, че Финшер ще говори.

Група инженери се появяват, за да изключат Дийп Блу IV, който, примигвайки с по някой и друг диод, престава да мърка и угасва.

Шахматистът се качва на сцената и застава зад поставената вдясно катедра.

Аплодисментите се усилват.

— Благодаря, благодаря — изрича Самюел Финшер и вдига ръце, за да ги умири.

Жестът предизвиква обратния ефект — овациите се развихрят и след първата вълна нестройни ръкопляскания публиката започва да аплодира в съвършен синхрон.

Шахматистът търпеливо изчаква и попива челото си с бяла носна кърпа.

— Благодаря.

Най-сетне аплодисментите постепенно затихват.

— Ако знаете колко съм щастлив, че победих в този мач! О, Господи, да можехте да разберете само колко съм щастлив! Моята победа се дължи на една тайна пружинка.

Залата слуша внимателно.

— Теоретично компютърът е винаги по-силен от човека, защото е лишен от емоции. Когато печели, компютърът не е нито щастлив, нито горд. Когато губи, не е потиснат, нито разочарован. Компютърът няма его. Не е изпълнен със стремеж за победа, не си задава въпроси, дори не изпитва лична неприязън към противника. Компютърът е винаги съсредоточен, винаги е във върхова форма и не се замисля над предишните си ходове. Затова компютрите-шахматисти винаги побеждаваха хората-шахматисти… поне до днес.

Доктор Финшер се усмихва, като че ли смутен от толкова простичката истина, която формулира.

— Компютърът е лишен от емоции, но… е лишен също и от „мотивация“. Дийп Блу IV знаеше, че ако спечели, няма да получи допълнителна порция електричество или програми.

В залата се чува смях.

— Не изпитваше страх, че ще го изключат от мрежата, ако се провали. Докато аз… бях мо-ти-ви-ран! Исках да отмъстя за поражението, нанесено на шампиона Леонид Камински в същата тази зала миналата година, когато той се изправи срещу Дийп Блу III. Исках да отмъстя и за Гари Каспаров, победен в Ню Йорк през 1997 г. Защото за мен тези поражения са предизвикателства не само към шахматистите, а и към целия човешки род.