Бернар Вербер - Върховната тайна

Беше зима и валеше сняг. В късния час улицата пустееше. Пристъпваха предпазливо, за да не се подхлъзнат. Внезапно се чу шум от мотор и от съскащи гуми, неспособни да прилепнат към заледения път. Жена му избегна удара. Той — не.

Така и не разбра какво се случи, бе покосен и хвърлен във въздуха. Всичко му се стори забавено като на кино.

Учудващи са безбройните информации, които човек възприема в подобни кратки мигове. Оттам горе му се стори, че вижда всичко, и по-точно — жена си, която го гледа с отворена уста, докато кучето му с наведена муцуна се чуди къде може да се е дянал господарят му.

Колата изчезна, без да спре.

Жан-Луи продължи да виси във въздуха, а мислите му препускаха със страхотна скорост. После, веднага след учудването се появи болката. Така, както не бе почувствал нищо след удара, сякаш бе изключил нервната си система, за да не предаде съобщението, така сега чувстваше удара извънредно силно, като вълна от киселина, разливаща се по цялото му тяло.

БОЛИ МЕ.

Ужасна болка. Страхотно изгаряне. Също както при сто и двайсет волтовия токов удар, преминал през ръката му, след като бе докоснал оголен електрически кабел. Или както при движещата се на заден ход кола, преминала през пръстите на краката му. Споменът бе все още жив. Болката достигна върха на черепа му и невралгията изгори нервите на цялото му лице. В съзнанието му се събуждаше цяло едно минало от „внезапни и силни болки“. Счупена ръка след падане от кон. Прескрипани пръсти на вратата. Сраснал се с плътта нокът. Някакво дете силно го дърпа за косата по време на бой през междучасието. В такива моменти си мислим само за едно: нещото да спре. Да спре незабавно.

Преди отново да падне на земята, една втора мисъл проблесна в съзнанието му като светкавица:

„СТРАХУВАМ СЕ ОТ СМЪРТТА!“

Моргата на Кан. Намира се на авеню „Грас“ №223, на една от височините около града. Красиво здание, което отвън прилича повече на красива вила, отколкото на дом на смъртта. Редица от кипариси огражда градина с лилави лаврови храсти. Двамата журналисти от Париж влизат вътре. Таваните са високи и стените са облечени в бял и пурпурен плат.

На партера са разположени една след друга траурни зали, в които семействата отдават последна почит на своите покойници, гримирани и с опъната кожа благодарение на формалина и на различните смоли.

За да стигнат до подземието, пригодено за съдебномедицинска лаборатория, Изидор Каценберг и Люкрес Немрод преминават през тесен коридор, пазен от портиер антилец с прическа от множество дълги плитчици, потънал в четене на „Ромео и Жулиета“.

— Добър ден, ние сме журналисти и искаме да се срещнем със съдебния лекар, отговарящ за случая Финшер.

Минава известно време, преди портиерът да ги удостои с поглед. Трагедията, сполетяла в онази далечна епоха любовниците от Верона, както и техните родители, роднини и приятели очевидно дълбоко го вълнува. С тъжно изражение той най-после се решава да отвори прозорчето, което го предпазва от натрапници.

— Съжалявам, заповедта е безпрекословна: никой не може да влиза в лабораторията освен следователите.

Портиерът антилец затваря прозорчето и отново потъва в четене, тъкмо когато Ромео разкрива любовта си, а Жулиета му разяснява проблемите, които може да си навлече с ограничените й родители.

С небрежен жест Изидор Каценберг изважда банкнота от петдесет евро и я залепва на прозорчето.

— Дали това е достатъчно, за да ви мотивира? — осмелява се той.

Интересът към Ромео и Жулиета начаса отбелязва лек спад.

Прозорчето отново се отваря и една пъргава ръка се подава, за да грабне парите. В този момент Изидор се обръща към съучастничката си.

— Отбележете, Люкрес, четвъртата мотивация: парите.

Тя вади бележника и записва.

— Шт, някой може да чуе — разтревожено заявява портиерът.

И хваща банкнотата, но Изидор не я пуска.

— Какво ще направите с тези пари? — пита той.

— Пуснете, ще я скъсате!

Двамата мъже стискат банкнотата и я дърпат, всеки към себе си.

— Що за въпрос! Какво ви интересува?

Изидор не пуска.

— Ами… откъде да знам. Ще си купя книги. Плочи. Видеокасети — отговаря портиерът.

— Как да наречем тази четвърта потребност? — пита на висок глас Люкрес, развеселена от ситуацията и от смущението на портиера.

— Да кажем — потребността от удобства. Едно: премахване на болката; две: премахване на страха; три: задоволяване на потребностите, свързани с оцеляването; четири: задоволяване на потребностите от удобства.