Бернар Вербер - Върховната тайна

Портиерът дърпа по-силно банкнотата и най-сетне я пъха в джоба си. В желанието си да се освободи от двамата шумни герои, той натиска копчето и голямата остъклена врата се отваря със съскане.

Жан-Луи Мартен се събуди доволен, че е жив. Доволен бе също така, че нищо не го боли.

Видя, че е в болнична стая и си каза, че вероятно има някоя и друга контузия. Без да помръдва глава, огледа облеченото си в пижама тяло и установи, че четирите му крайника са налице и че няма нищо шинирано, нито гипсирано. Успокои се, че е „цял“.

Опита се да мръдне ръката си, но тя не се отзова. Опита се да помръдне крак — без резултат. Поиска да извика, но не можеше да отвори уста. Нищо не действаше.

Когато осъзна състоянието си, Жан-Луи Мартен изпита ужас.

Единствените неща, които можеше да прави, бяха да вижда, при това само с едното око, и да чува с едното ухо.

Мирис на селитра. Моргата е в мазето. Сиви коридори. Най-после стигат до правилната врата. Чукат. Никакъв отговор. Влизат. Един едър мъж, зает да слага някаква епруветка в центрофугата, стои с гръб към тях.

— Идваме по случая Финшер…

— Кой ви пусна да влезете? Аха, сигурно портиерът. Този път ще му кажа няколко приказки! Всеки, който разполага и с най-малката власт, злоупотребява с нея, за да блесне.

— Ние сме журналисти.

Мъжът се обръща. Черна чуплива коса, малки бифокални очила, изглежда добре. На джоба на престилката му е избродиран надпис: „проф. Джордано“. Оглежда ги неприязнено.

— Вече казах всичко на криминалната полиция. Обърнете се направо към тях.

След това, без да очаква отговор, си взема обратно епруветката, излиза от кабинета и изчезва в някаква друга стая.

— Трябва да открием неговата мотивация — шепне Изидор. — Оставете на мен.

Професор Джордано се връща и им подхвърля с леден тон:

— Още ли сте тук?

— Бихме искали да напишем статия за вас, очерк.

Чертите му леко се отпускат.

— Статия за мен? Аз съм обикновен общински чиновник.

— Но наблюдавате отблизо това, което обикновено крият от широката публика. Не само смъртта, а и необикновените смъртни случаи. Няма да ви отнемем много време. Бихме искали да разгледаме залата за аутопсии и да ви направим няколко снимки, отразяващи работното ви ежедневие.

Професор Джордано се съгласява. Моли за пет минути, за да вземе ключа от сакото си, оставено на друг етаж.

Двамата журналисти разглеждат приборите за анализ, разположени наоколо.

— Браво, Изидор. Как успяхте да го склоните?

— Всеки си има мотивация. Неговата е известността. Не забелязахте ли дипломата зад гърба му и спортните трофеи на малката етажерка? Излагането им на показ означава, че има проблем с имиджа си. Много се интересува от това доколко го уважават и ценят. Една статия за него в печата означава своеобразно признание.

— Правилна преценка.

— Всеки човек си има „начин на употреба“. Въпросът е да открием кое го движи. За тази цел трябва да си представим детето, което е бил, и да се запитаме: „Какво му е липсвало по онова време?“ Може да е майчината ласка, може да са играчки или, като в случая с Джордано — възхищението на околните. Този тип иска да впечатлява.

— Възхищението на околните е според вас петата мотивация?

Изидор разглежда отблизо центрофугата.

— Бихме могли да разширим понятието до признанието от страна на групата.

— Социализирането ли?

— Впрочем бих включил тази потребност в едно още по-обемно понятие — дълга към другите. Под термина „дълг“ разбирам дълга към родителите, към преподавателите, към съседите, към страната си и най-сетне към всички останали човешки същества. Професор Джордано изпълнява дълга си на добър син, добър ученик, добър гражданин, добър чиновник и иска това да се знае.

Люкрес измъква бележника си и изброява отново.

— Имаме следователно: едно — премахване на болката; две — премахване на страха; три — задоволяване на потребностите, свързани с оцеляването; четири — задоволяване на потребностите от удобство; пет — дългът.

Изидор отбелязва:

— Същият този „дълг“, който кара хората да отиват на война, да правят саможертви. Възпитани сме като агнето в стадото. Не можем да напуснем стадото и действаме така, че да се харесаме на останалите овце. Затова всички се стремят към медали, към по-висока заплата или към статии във вестниците. Част от консумацията на нуждите ни от удобство е свързана с понятието дълг. Човек си купува телевизор и кола не защото наистина се нуждае от тях, а за да покаже на съседите си, че действително принадлежи към стадото. Старае се да се снабди с най-хубавия телевизор и най-хубавата кола, за да докаже, че е богат и заслужил елемент от стадото.