Бернар Вербер - Мравките

103 683-и неизбежно отбелязва, че Хли-пу-ни е изпълнена с дръзки проекти. Не всички от тях са осъществими, ала направеното до този момент е впечатляващо: никога до днес войникът не е виждал толкова просторни гъбарници и обори, никога не е чувал за салове, плаващи по подземни канали…

Ала най-голямо изумление предизвиква у него последният феромон на царицата.

Тя заявява, че ако посланиците й не се завърнат до петнадесет дни, ще обяви война на Бел-о-кан. Според нея родният й град вече е непригоден за този свят. Дори самото съществуване на войниците с мирис на скала показва, че градът не смее да погледне действителността в лицето. Това е едно зиморничаво като охлюв селище. Навремето е притежавало революционен дух, но сега вече не е така. Този дух трябва отново да бъде пробуден. Хли-пу-ни смята, че ако тя застане начело на Федерацията, би могла да тласне развитието напред. Благодарение на шестдесет и петте съюзени града нейните начинания ще имат десеторно по-голям ефект. Вече е замислила да завоюва водните потоци и да създаде летящ легион, използвайки бръмбари-носорози.

103 683-и се колебае. Имал е намерение да се завърне в Бел-о-кан и да разкаже своята одисея, но Хли-пу-ни го моли да се откаже.

Бел-о-кан е изградил армия „против знанието“, затова не го карай да узнае това, което се бои да узнае.

На върха витата стълба продължава със стъпала от алуминий. Виж, те не са от времето на Възраждането! Изправят се пред една бяла врата. Отново надпис:

И стигнах до една стена, построена от кристали и окръжена с огнени езици. И от това ме достраша.

Сетне пристъпих сред огнените езици до едно голямо жилище, съградено от кристали.

Стените на къщата бяха като кристален ручей и основите и бяха от кристал.

Таванът и беше като звездния път.

И помежду тях се намираха огнени символи.

А небосводът над тях беше бистър като водата.

Те бутват вратата и тръгват по един коридор, който се изкачва стръмно нагоре. Внезапно земята пропада под краката им — подвижен под! Падат толкова дълго… че страхът им отдавна е преминал, струва им се, че летят. Наистина летят!

Силата на удара е смекчена от гигантска акробатическа мрежа. Запълзяват опипом в тъмнината. Жазон Бражел открива нова врата… и не с код за отваряне, а с обикновена брава. Той тихо повиква другарите си. Сетне отваря.

СТАРЕЦ:

В Африка оплакват смъртта на един старец повече, отколкото смъртта на новородено. Старецът е притежавал богат опит, който би могъл да бъде от полза за останалите членове на племето, докато новороденото поради това, че не е живяло, дори не може да осъзнае собствената си смърт.

В Европа оплакват смъртта на новороденото, тъй като си казват, че ако бе живяло, сигурно би сътворило приказни дела. В замяна на това не обръщат много внимание на смъртта на стареца. Така или иначе, той вече се е възползвал от живота.

Мястото е окъпано от синя светлина.

То представлява храм без изображения и без статуи.

Огюста си припомня думите на професор Льодюк. По всяка вероятност някога протестантите са се крили тук по време на усилените гонения.

Широки сводове от дялан камък увенчават просторната квадратна и много изящна зала. Единствената и украса е малък старинен орган, разположен по средата. Пред него се намира аналой, върху който е поставена дебела папка.

Стените са изпъстрени с надписи, много от които дори за непосветения очевидно са по-близо до черната, отколкото до бялата магия. Льодюк е имал право — това подземно убежище по всяка вероятност по-късно е било използвано от различни секти. А навремето не е имало плъзгаща стена, железен кош и подвижен под с мрежа.

Чува се ромолене като от течаща вода. Отначало не забелязват източника на шума. Синкавата светлина идва отдясно. Там се намира нещо като лаборатория, пълна с компютри и епруветки. Всички машини все още са включени; именно екраните на компютрите предизвикват сиянието, което осветява храма.

— Чудно ви е, нали?

Те се оглеждат. Никой от тримата не е проговарял. На тавана блясва лампа.

Обръщат се. Облечен в бял домашен халат, към тях се приближава Жонатан Уелс. Влязъл е през една врата на храма, разположена от другата страна на лабораторията.

— Здравей, бабо Огюста! Здравейте, Жазон Бражел! Здравейте, Даниел Розенфелд!

Тримата, които чуват имената си, зяпват, без да са в състояние да отговорят. Значи той не е мъртъв! И живее тук! Как е възможно да се живее на такова място? Не знаят от кой въпрос да започнат…