Бернар Вербер - Мравките

Много изследователи жетварки са се опитвали да преминат тази граница, но Пазачите са нащрек. Защото този шум, този вятър, това трептене идат от самите тях — от Пазачите на края на света, които поразяват всеки дръзнал да стъпи върху черната земя.

Виждали ли са до днес тези Пазачи? Преди още рижите да са получили отговор, разнася се нов трясък, който мигом утихва. Една от жетварките, които ги придружават, твърди, че никой досега не е успял да пристъпи по „прокълнатата земя“ и да се върне жив. Пазачите премазват всичко.

Пазачите… Значи те са нападнали Ла-хола-кан и експедицията на 327-и мъжки. Само че защо са напуснали края на света и са отишли толкова на запад? Нима са решили да завладеят целия свят?

По този въпрос жетварките не знаят нищо повече от рижите. Биха ли могли поне да ги опишат? Единственото, което знаят, е, че всички приближили се до Пазачите са били премазани и убити. Дори не им е известно към кои живи същества да ги причислят: дали са гигантски насекоми? Може би птици? Или пък растения? Жетварките знаят само, че са много бързи и много силни. Мощта им е невъобразима и нищо не би могло да се сравни с нея…

В този момент 4000-ен предприема нещо колкото внезапно, толкова и неочаквано. Той се отделя от групата и поема по забранената територия. Като ще се мре, да се мре — той желае да се опита да прекоси края на света просто така, от дързост. Останалите го наблюдават изумени.

Напредва бавно, дебнейки с чувствителните връхчета на краката си всяко потрепване, най-слабото ухание, което предвещава смърт. Ето… петдесет глави, сто глави, двеста глави, четиристотин, шестстотин, осемстотин глави са преминати. Нищо. Той е здрав и читав!

Отсреща го поздравяват. От мястото, където се намира, вижда прекъснати бели ленти, които пробягват отляво и отдясно. Върху черната земя е пълно мъртвило; нито едно насекомо, нито едно растение. А почвата е тъй черна… това не е истинска почва.

Далеч пред себе си усеща присъствието на растения. Нима е възможно отвъд ръба на света да съществува друг свят? Той праща няколко феромона към останалите на брега колеги, за да им съобщи това, ала от такова голямо разстояние се разговаря трудно.

Тръгва обратно и тъкмо тогава отново всичко започва да трепери и се чува страхотен шум. Пазачите се връщат! Той се втурва с всички сили към другарите си.

Те остават вкаменени в мига, когато някаква гигантска маса прекосява техния небосклон с ужасно бучене. Пазачите отминават, оставяйки след себе си миризма на минерални масла. 4000-ен е изчезнал.

Мравките се приближават още малко до ръба и всичко става ясно. 4000-ен е премазан с такава сила, че тялото му има дебелина не повече от една десета глава. Той е като инкрустирай върху черната почва!

Нищо не е останало от стария белокански изследовател. Мъките от яйцата на ихневмона са прекратени веднъж завинаги. Впрочем една от ларвите на осата е пробила гърба — вижда се само една бяла точка върху сплесканото рижо тяло…

Значи така нанасят ударите си Пазачите на края на света. Разнася се тътен, силен порив на вятъра и за миг всичко е унищожено, опустошено, премазано. 103 683-и още не е отчел всичко това, когато отново проехтява гърмеж. Смъртта поразява дори когато никой не е преминал нейния праг. Стеле се прахоляк.

Въпреки всичко 103 683-и би искал да се опита да прекоси. Той се сеща за Сатей. Проблемът е същият. Ако не може да се мине отгоре, тогава трябва да се опита отдолу. Тази черна земя трябва да се приеме за река, а най-добрият начин за преодоляването на реките е да се прокопае тунел под тях.

Той споделя това с шестте жетварки, които мигом изпадат във възторг. Толкова е близко до ума, че те се чудят как не са се сетили по-рано! И тогава всички се заемат да копаят, без да щадят челюстите си.

Жазон Бражел и професор Розенфелд явно не бяха особени почитатели на чая от върбинка, но имаше изгледи да станат такива. Огюста им разказа всичко с най-големи подробности. Разкри им, че след нея синът й е определил тях за наследници на апартамента. По всяка вероятност рано или късно всеки ще бъде изкушен да изследва подземието, както тя самата беше изкушена. Затова предпочита да обедини енергията на всички, за да постигне максимален ефект.

След като Огюста им изложи необходимата предварителна информация, разговаряха малко. Нямаха нужда от това, за да се разбират. Достатъчни бяха един поглед, една усмивка… Никой от тримата не бе изпитвал досега тъй бърза умствена осмоза. Впрочем това надхвърляше границите на интелекта; сякаш тримата бяха родени, за да се допълват, като че техните генетични програми пасваха идеално и се сливаха. Същинска магия. Огюста бе много стара и въпреки това останалите двама я намираха изключително красива…