Бернар Вербер - Мравките

Те го хапят където им падне. Докато той им отвръща, доколкото може, неволно си спомня съветите, повторени преди битката в залата за бойни упражнения:

Всичко се решава още преди схватката. Челюстите или струята киселина само потвърждават превъзходството, което вече е признато от двамата противници… Всичко е въпрос на дух. Веднъж приемеш ли победата, нищо не може да ти се опре.

Това вероятно важи, когато противникът е един. Но когато срещу тебе са петима? Той чувства, че поне двама от тях желаят да победят на всяка дена. Джуджето, което методично пристъргва съединението на гръдния му кош, и онова, което се опитва да му откъсне задния ляв крак. Облива го вълна от енергия. Той се развърта, забива върха на антената си като кинжал под шията на единия, отхвърля другия, като го удря с плоското на челюстите.

През това време джуджетата са успели да довлекат десетки черепи, заразени с алтернария, и да ги захвърлят посред бойното поле. Ала тъй като всеки е защитен с лига от охлюв, спорите се носят из въздуха, плъзгат се по броните, след което бавно падат върху плодородната земя. Може да се каже със сигурност, че този ден не е много сполучлив за изпробване на нови оръжия. Всяко от тях си е намерило майстора.

В три часа следобед схватките достигат своята кулминация. Облаци олеинова киселина, характерна за съхнещите мравешки трупове, изпълват въздуха. В четири и половина рижите и джуджетата, които все още имат поне два здрави крака, продължават да се бият под маковете. Двубоите биват прекратени чак към пет часа, когато първият полъх на бурята възвестява приближаващия дъжд. Сякаш самото небе е отвратено от толкова много насилие. Или просто става дума за някоя от късните мартенски лапавици.

Оцелели и ранени се оттеглят. Равносметка: 5 милиона убити, от които 4 милиона джуджета. Ла-хола-кан е освободен.

Докъдето стига погледът, земята е осеяна с разкъсани тела, пробити брони, зловещи късове, разтърсвани понякога от последна тръпка живот. Навсякъде прозрачна като лак кръв, локви жълтеникава киселина.

Няколко джуджета все още се валят в лепилото с надеждата да се доберат до своя Град. Долитат птици и ги изкълвават, преди още да е завалял дъждът.

Мълнии осветяват антрацитеночерните облаци и се отразяват в останките от танковете, някои от които все още нагло вирят челюсти нагоре. Като че се опитват с острите си върхове да пробият далечното небе. Актьорите се прибират и дъждът измива сцената.

Тя говореше с пълна уста.

— Билсем?

— Ало?

— Мляс, мляс… Вие да не се подигравате с мен, Билсем? Видяхте ли вестниците? Инспектор Гален е от вашите, нали? Не беше ли онзи дребен нахалник, който още първите дни се опитваше да ми говори на „ти“?

Беше Соланж Думенг, директорката на Криминалната полиция.

— Хм, мисля, че да.

— Бях ви казала да го изгоните, а ето че сега посмъртно стана звезда. Вие сте напълно откачили! Какво ви прихвана, та пратихте неопитен човек като него за такъв сложен случай?

— Гален не е неопитен, дори мисля, че е много отракан, но съм съгласен, че подценихме този случай…

— Добри са тези, които намират решение, а лоши, които намират извинение.

— Има случаи, при които дори най-добрите от нас…

— Има случаи, при които дори най-калпавите от вас са длъжни да успеят. Да се измъкнат двама души от едно мазе е тъкмо от тази категория.

— Извинявам се, но…

— Нали знаете къде можете да си пъхнете вашите извинения, любезни? Ще ми направите удоволствието да слезете обратно в това мазе и да изкарате всички оттам. Вашият герой Гален заслужава да бъде погребан по християнски. Искам преди края на месеца да прочета похвална статия за нашата служба.

— А за…

— А за цялата тази история искам да си държите езика зад зъбите! Можете да се раздрънкате пред журналистите едва когато приключите случая. Ако искате, вземете десет души от жандармерията и всякаква модерна техника. Това е всичко.

— Ами ако…

— А пък ако се провалите, ще ви вгорча пенсията, можете да разчитате на мен!

Тя затвори.

Комисарят Билсем можеше да се справя с всякакви луди, с изключение на нея. Той се примири и се залови да съставя план за спускането.

КОГАТО ЧОВЕКЪТ:

Когато човекът изпитва страх, щастие или бяс, неговите жлези с вътрешна секреция отделят хормони, които въздействат единствено на неговото тяло. Те се движат в затворен съд. Сърцето му започва да бие по-бързо, той започва да се поти, да прави гримаси, да крещи или да плаче. Това си е негов проблем. Другите го гледат безучастни или със съчувствие, но само защото с ума си са решили така.