Бернар Вербер - Мравките

Отсъствието на болка открива нов свят пред научната фантастика. Няма ли болка, няма и страх и дори може би няма и „себеосъзнаване“. Тази теория дълго време е занимавала ентомолозите: мравките не изпитват страдание и на този факт почива единството на тяхното общество. Това обяснява всичко и не обяснява нищо. Но в теорията се съдържа и друго предимство: тя ни освобождава от всякакви скрупули да ги убиваме.

За мен самия едно животно, което не изпитва болка… би ми изглеждало доста страшно.

Ала това схващане е погрешно. Защото обезглавената мравка излъчва особена миризма. Миризма на болка. Значи все пак се случва нещо. Мравката не притежава електрически нервни импулси, но тя притежава химически импулси. И когато бъде откъсната някаква част от нейното тяло, тя страда. Тя страда по свой начин, който несъмнено е твърде различен от нашия, но все пак страда.

Сраженията се подновяват в 11 и 47. Дългата плътна линия на джуджетата бавно напредва нагоре по Могилата на маковете.

Между цветята се появяват танковете. По даден сигнал те превалят билото. Легионите на рижите и на техните наемници бягат по фланговете, готови да довършат делото на мастодонтите.

Двете армии са само на сто глави дистанция… Петдесет… Двадесет… Десет! В момента, когато първата зърнотрошачка влиза в досег, се случва нещо твърде неочаквано. Плътната линия на шигаепуанците се разделя внезапно на широки ивици. Войниците образуват карета.

Танковете виждат как пред тях противникът се изпарява и отпред остава само празен коридор. Ала на тях им липсва рефлекс да се движат на зигзаг, за да достигнат джуджетата. Челюстите тракат в празното пространство, тридесет и шестте крака тъпчат безсмислено.

Разнася се остра миризма.

Режете им краката!

Джуджетата мигом се спускат под танковете и избиват носачите. Сетне бързешком се отдръпват, за да не бъдат смазани от строполяващата се маса на зърнотрошачките.

Други храбро се хвърлят между двете редици от по трима носачи и разпорват с челюст уязвимия корем. Руква течност, резервите от живот на зърнотрошачките се изливат върху земята.

Други пък се катерят по мастодонтите, режат им антените и скачат в движение.

Танковете се сгромолясват един след друг. Зърнотрошачките без носачи се влачат като сакати и биват избивани без особено затруднение.

Страховита гледка! Трупове на изтърбушени зърнотрошачки продължават да бъдат носени от шестте работнички, които още не са забелязали нищо… Останали без антени зърнотрошачки гледат как техните „колела“ поемат в различни посоки и ги разчекват…

Този разгром е заупокойна молитва за технологията на танковете. Колко големи изобретения са изчезнали безвъзвратно от историята на мравките само защото противодействието е било изнамерено прекалено бързо!

Легионите на рижите и на техните наемници, които пазят фланговете на танковете, се оказват внезапно оголени. Бяха ги пратили да събират трохите, а сега ще трябва да влязат в сражението без надежда за успех. През това време каретата на джуджетата са се събрали наново. Клането на зърнотрошачките вече е завършило. Белоканците едва влизат в досег с техните редици и мигом са погълнати и разкъсани от хиляди кръвожадни челюсти.

Единствен изход на рижите и на техните наемници е отстъплението. Скупчени върху хребета, те наблюдават как джуджетата бавно настъпват все така в плътни карета. Влудяваща гледка!

С надежда да спечелят време най-едрите мравки мъкнат камъни и ги запращат надолу по склона. Тази лавина ни най-малко не възпира похода на джуджетата. Те осторожно се отдръпват, за да пропуснат каменните блокове, и незабавно се връщат по местата си. Смазаните са твърде малко.

Белоканските легиони отчаяно търсят начин да се измъкнат от тежкото положение. Няколко войника предлагат да се прибегне до старите бойни техники. Защо просто не се включи в действие артилерията? И действително, от началото на войната твърде малко са използвали киселината, която в ръкопашните схватки избива колкото неприятели, толкова и свои, но би могла да даде твърде добри резултати срещу гъстите редици на джуджетата.

Артилеристите бързо заемат позиция, здраво стъпили на четирите задни крака, с насочени напред кореми. Така те могат да се завъртат наляво и надясно, нагоре и надолу за по-добър прицел.

Джуджетата точно под тях забелязват как хиляди кореми се показват на хребета, но не могат веднага да разберат какво означава това. Те ускоряват ход и се устремяват напред да преодолеят последните сантиметри от наклона.