Аркадий Стругацки - Неуговорени срещи(Сборник)

Даже езика си глътнах от тези мисли, а той ме гледа печално, очи не сваля, а в очите му чета дори не презрение, а нещо като разбиране. И тогава спокойно му обясних.

— Към гаража — викам — още никой никога не е ходил с пропуск. Дотам още не е прокарано трасе, ти знаеш това. И представи си, че се връщаме, и твоят Тендър започва да се хвали как сме се втурнали направо към гаража, взели сме каквото ни трябва и веднага обратно. Сякаш сме ходили до склада. И всеки ще разбере, че предварително сме знаели за какво отиваме. А това значи, че някой ни е насочил. А кой от нас тримата ни е насочил — няма защо да ти обяснявам. Разбираш ли на какво мирише тази работа за мен?

Свърших си речта аз, гледаме се един друг в очите и мълчим. После той неочаквано плесна с ръце, потърка длани и бодро заяви:

— Е, какво да се прави, като не щеш — не щеш. Разбирам те, Ред, и не мога да те осъждам. Ще отида сам. Дано всичко мине добре. Не ми е за пръв път…

Той разстла картата на перваза, подпря се на ръце, прегърби се над нея и цялата му бодрост просто пред очите ми се изпари. Чувам го да си мърмори:

— Сто и двайсет метра… даже сто двайсет и два… че и какво има още там, в самия гараж… Не, няма да взема Тендър. Как мислиш, Ред… май че не бива да вземам Тендър? Все пак той има две деца…

— Сам няма да те пуснат — викам аз.

— Нищо, ще ме пуснат… — мърмори той. — Как така няма да ме пуснат?… Виж, тези камиони не ми харесват — това е вярно. Погледни. Тринайсет години стоят под открито небе, а всичките са като новички. На двайсет крачки цистерната е ръждясала като решето, а те сякаш току-що са слезли от конвейера… Уф, тая Зона!

Той вдигна глава от картата и се втренчи в прозореца. И аз се втренчих в прозореца. Стъклата на нашите прозорци са дебели, оловни, а зад стъклата е Зоната-кърмилница, ето я, на две крачки, цялата е като на длан от десетия етаж.

Като я гледаш — земя като земя. Слънцето свети над нея както навсякъде по земята и сякаш там нищо не се е променило, сякаш всичко си е както преди тринайсет години. Баща ми, лека му пръст, би погледнал и нищо особено не би забелязал, най-много щеше да попита: Защо тоя завод пуши, стачка ли има?… Жълта руда на купчини, въздухонагреватели хвърлят слънчеви отблясъци, релси, на релсите локомотив с платформи… С една дума — индустриален пейзаж. Само хора няма. Нито живи, нито мъртви. Ето, и гаражът се вижда: дълго, сиво черво, вратата зейнала, а на асфалтовата площадка стоят камиони. Тринайсет години стоят и нищо не им става. Господ да ти е на помощ, ако се пъхнеш между два камиона, те трябва да се заобикалят отдалеч… там в асфалта има една пукнатина, ако оттогава не е обрасла с тръни… Сто двайсет и два метра — откъде ли ги пресмята? Аха, сигурно от крайния маркер. Вярно, оттам не е повече. Все пак напредват учените глави. Виж, до самия насип път са прокарали, хем колко хитро са го прекарали? Ето я и канавката, дето се затри Плужека, само на два метра от техния път. А Дръгливия казваше на Плужека: „Глупако, стой настрана от канавката, че инак от тебе няма да остане нищо даже за погребване…“ И позна — няма какво да се погребе… Ей това е Зоната, върнеш ли се със стока — все едно чудо е станало, върнеш ли се жив — успял си, получиш ли куршум от патрула — късмет си имал, а всичко останало е съдба…

Тогава погледнах Кирил и виждам — наблюдава ме под око. А лицето му едно такова, че в същия миг реших всичко другояче. Я ги зарежи, мисля си, всичките, ей богу, какво могат да ти направят те в края на краищата? Той можеше въобще нищо да не казва, ама рече:

— Лаборант Шухарт — казва. — От официални, подчертавам, от официални източници получих сведения, че оглеждането на гаража може да донесе голяма полза на науката. Предлагам да огледаме гаража. За премиалните гарантирам. — И се усмихва, съща майска роза.

— А кои са тези официални източници? — питам аз и също му се усмихвам като глупак.

— Това са конфиденциални източници — вика той. — Но на вас мога да кажа… — В този момент престана да се усмихва и се навъси. — Да речем, от доктор Дъглас.

— Аха — викам, — от доктор Дъглас… И кой е този доктор Дъглас?

— От Сам Дъглас — казва той сухо. — Дето загина миналата година.

Мравки ме полазиха. Твойта верица! Кой говори преди тръгване за такива неща! Вари ги, печи ги тия, учените глави — нищо не схващат… Забучих фаса в пепелника и му викам:

— Добре. Къде е твоят Тендър? Докога ще го чакаме?

С една дума повече на тази тема не говорихме. Кирил се обади в транспортния отдел и поръча „хвърчащ галош“, а аз взех картата и погледнах какво са нарисували там. Не е лошо нарисувана, нормално. По фотопът — отгоре и с голямо увеличение. Виждат се даже шарките на автомобилната гума, дето се търкаля до вратата на гаража. Ех, да имаше човек от нашата черга такава карта… ала всъщност само дяволът може да има файда от нея през нощта, когато човек и ръцете си не вижда…