Ричард Морган - Суперкомандос

— Няма сериозна заплаха, липсва им организация — повиших глас аз, за да надвикам тълпата. — Просто вдигат шум.

— Е, това няма да попречи на нашите хора. Сигурно ще строшат две-три глави хей така, за идеята. Ама че каша.

— Такава е цената на прогреса, Кристин. Нали искаше Резолюция 653. — Размахах ръка към яростните лица под нас. — Е, вече я имаш.

Един от маскираните мъже над нас излезе от редицата и тръгна по стъпалата с леко вдигната палка. На рамото му имаше червена сержантска нашивка. Ортега му показа значката си и след кратък разговор на висок глас бяхме пропуснати горе. Веригата се разтвори за нас, после и двойната врата към залата. Трудно бе да се каже коя механика действа по-гладко — вратата или черните фигури, които я пазеха.

Вътре беше тихо и сенчесто, през остъкления покрив проникваше жълтеникава светлина като пред буря. Огледах пустите скамейки и въздъхнах. На който и свят да си, каквото и да си сторил за добро или за зло, винаги си тръгваш по един начин.

Сам.

— Трябва ли ти малко време?

Поклатих глава.

— Трябва ми цял живот, Кристин. Може би дори повече.

— Ако се пазиш от неприятности, може и да го получиш.

В гласа й усетих опит да се пошегува, но беше точно толкова смешно, колкото труп в плувен басейн. Вероятно и тя усети това, защото прехапа устни. Между нас бързо растеше стена от притеснение и неудобство — нещо, което бе почнало още когато ме върнаха в носителя на Райкър, за да дам показания. По време на анкетата бяхме твърде заети, за да се срещаме, а когато най-сетне всичко приключи и си тръгнахме, нищо не се промени. На няколко пъти се любихме бурно, но някак хладно. Сетне престанахме, когато стана ясно, че Райкър ще бъде реабилитиран и освободен. Мъничкото топлина между нас бе осиротяла като пламъче на счупен фенер и от всички усилия да я задържим ни останаха само опарени пръсти.

Обърнах се към Ортега и направих опит да се усмихна.

— Значи да се пазя от неприятности, а? И на Треп ли каза същото?

Много добре знаех, че ударът е нечестен. Колкото и невероятно да изглежда, Кавахара бе улучила Треп само с крайчеца на зашеметяващия лъч. Когато ми казаха, аз си спомних, че точно преди да вляза при Кавахара, бях нагласил игления пистолет на единична стрелба. Чист късмет. Докато набързо повиканият от Ортега екип криминалисти на ООН пристигне на дирижабъла, Треп бе изчезнала заедно с моята гравитационна раница. Не знам дали се бяха споразумели с Ортега, за да не се разчуе историята с „Панамска роза“, или Треп просто бе изпреварила идването на екипа. Ортега не ми каза нищо, а вече я нямаше предишната близост, за да попитам. Сега за пръв път повдигахме темата.

Ортега ме изгледа навъсено.

— Да не би да искаш да те сравнявам с нея?

— Нищо не искам, Кристин. — Свих рамене. — Но, откровено казано, не виждам кой знае каква разлика.

— Продължавай да мислиш така, и никога няма да се промениш.

— Ортега, нищо никога не се променя. — Аз посочих тълпата навън. — Винаги ще има такива тъпаци, готови да глътнат каквато вяра им поднесеш, за да не си уморяват мозъците. Винаги ще има хора като Банкрофт и Кавахара да натискат бутони и да вкарват програми. Хора като теб ще се грижат играта да върви гладко и правилата да не се нарушават много често. А когато самите Матове искат да нарушат правилата, ще пращат хора като Треп и мен да вършат черната работа. Такава е истината, Кристин. Такава е била, когато съм се родил преди сто и петдесет години, а доколкото знам от учебниците по история, такава си е открай време. Тъй че свиквай.

За момент тя ме изгледа спокойно, после кимна сякаш в отговор на някакво взето решение.

— Ти винаги си искал да убиеш Кавахара, нали? Всички глупости, дето ги надрънка, бяха само за да повлечеш и мен.

Аз самият често си задавах този въпрос, но все още не знаех отговора. Пак свих рамене.

— Тя заслужаваше да умре, Кристин. Наистина да умре. Само това знам със сигурност.

Над главата ми се раздаде тихо потропване. Погледнах нагоре и видях как по стъклото избухват прозрачни капки. Започваше да вали.

— Трябва да тръгвам — тихо казах аз. — Когато отново видиш това лице, вече няма да бъде мое, тъй че ако имаш нещо за казване…

Ортега трепна едва доловимо. Изругах се за глупостта и опитах да я хвана за ръката.

— Виж какво, ако от това ще ти е по-лесно, никой не знае. Баутиста сигурно подозира, че между нас е имало нещо, но никой не знае със сигурност.

— Аз знам — рязко каза тя и отдръпна ръка. — Помня.