Ричард Морган - Разбудени фурии

Град в пълен разцвет. Сияйна нова надежда и бурен ентусиазъм, подклаждани от парите на Мечек. Аз куцуках по тесни улички, осеяни с отпадъци от отминало човешко веселие. Прясно отрязаните мозъчни приставки потракваха в джоба ми като зарове.

На кръстовището на улица Пенчева и булевард Муко имаше бой. Виртуалните домове по Муко тъкмо затваряха и клиентите им с прясно изпечени мозъци бяха налетели срещу работниците от нощната смяна, идващи откъм злокобно притихналия пристанищен квартал. Сега десетина силуета залитаха като пияни насам-натам и се млатеха напосоки, а струпаната наоколо публика ги насърчаваше с окуражителни викове. Върху паважа от топено стъкло вече лежеше едно неподвижно тяло, а още няколко окървавени фигури лазеха в немощни усилия да се измъкнат от мелето. Над силовите боксове играеха сини искри; в полумрака проблесна нож. Но всички, които още се държаха на крака, изглеждаха доволни от забавлението, а полиция засега не се мяркаше.

Да бе , подигравателно се обади в главата ми тънко гласче. Сигурно в момента са твърде заети горе на хълма.

Заобиколих схватката, доколкото беше възможно, прикривайки наранените си ребра. Под палтото пръстите ми стискаха здраво гладката извивка на последната халюциногенна граната и лепкавата дръжка на тебитския нож.

Никога не се замесвай в ръкопашен бой, ако можеш да убиеш бързо и да изчезнеш.

Вирджиния Видаура — преподавателка от Емисарския корпус, по-късно професионална престъпничка и политическа активистка на свободна практика. Нещо като жив пример за мен, макар че бяха минали няколко десетилетия, откакто я видях за последно. На десетина различни светове тя се промъкваше неканена в мислите ми и неведнъж се бе случвало да дължа живота си именно на този призрак от миналото. Този път не се нуждаех нито от нея, нито от ножа. Заобиколих боя, без да поглеждам когото и да било, стигнах до ъгъла на Пенчева и потънах в сенките на мрачните пресечки откъм морската страна на улицата. Хроночипът в лявото ми око подсказваше, че закъснявам.

Не се мотай, Ковач. Според моя човек в Милспорт на Плекс не можеше да се разчита сериозно, а не бях му платил толкова, че да ме чака дълго.

Петстотин метра по-нататък свърнах наляво в тесните фрактални лабиринти на квартала Белотрев Кохеи, наречен тъй преди векове по името на разпространения тогавашен занаят и фамилията на някогашния собственик, чиито складове и до днес ограждаха лъкатушните улички. След Разселването и последвалата загуба на Ню Хокайдо като пазар, местната белотревна индустрия рухнала почти напълно и родовете като Кохеи бързо фалирали. Сега зацапаните прозорци по горните етажи на фасадите им печално се споглеждаха над зеещите товарни врати, отдавна застинали в неопределеното положение между открехнато и напълно отворено.

Естествено, говореше се за възстановяване, за отваряне на бившите работилници и превръщането им в лаборатории на демилитаризаторските екипи, центрове за обучение и складове за оборудване.

В повечето случаи приказките си оставаха приказки — ентусиазмът припламваше из западната част на пристанището срещу товарните кейове за кораби на въздушна възглавница, но засега се ограничаваше само в обсега на имплантираните телефони. А тук, далече на изток от доковете, почти не се чуваше как дрънчат парите на Мечек.

Малките радости на централното финансиране.

През един от горните прозорци на номер 9–26 се процеждаше слаба светлинка и дългите неспокойни сенки, трепкащи под вдигнатия наполовина портал, придаваха на сградата странна прилика с едноок, разлигавен маниак. Плъзнах се до стената и изстисках от слуховите устройства на синтетичния носител максимална мощност, което не ми помогна особено. Към улицата долитаха гласове, накъсани и треперливи като сенките пред краката ми.

— … ти казвам, че няма да вися тук заради това.

Човекът говореше с милспортски акцент, с онзи провлечено-гърлен столичен аманглийски, характерен за Харлановия свят, и в момента леко изтънял от раздразнение. Нейде извън слуховия ми обсег гласът на Плекс дуднеше като звуков фон с меко провинциално произношение. Стори ми се, че пита нещо.

— Откъде да знам, по дяволите? Вярвай каквото си щеш. — Събеседникът на Плекс крачеше насам-натам. Гласът му постепенно заглъхна сред кънтежа на товарната рампа. Долових думите кайкио и важно , сетне отсечен смях. След малко той отново се приближи до затворения капак на прозореца. — … важното е какво вярват онези от семейството, а те ще повярват в онова, което им каже технологията. Технологията оставя следи, приятелю. — Рязка кашлица и дълбоко вдишване, сякаш човекът поемаше някакви отпускащи химикали. — Мамка му, тоя тип закъснява.