Ричард Морган - Разбудени фурии

— Как…

— Преди известно време вашата дигитализирана личност бе закупена по поръчение на фамилията. Както казах, по-късно ще ви съобщя подробностите. Излишно е да се тревожите прекомерно по този въпрос. Договорът, който ще ви предложа, е изгоден и според нас извънредно благоприятен. Важното е да разберете до каква степен ще бъдат подложени на изпитание емисарските ви умения. Това не е Харлановият свят, който познавате.

— Мога да се справя. — Нетърпеливо. — Това ми е занаятът.

— Добре. А сега, разбира се, бихте желали да знаете…

— Да. — Потресът е спрян, стегнат като турникет върху кървяща рана. Сега трябва отново да си възвърна хладната компетентност и пълното безразличие. Да се вкопча в очевидното, в най-очебийната тема от разговора. — Дявол да го вземе, кой е тоя бивш емисар, та тъй отчаяно се нуждаете да го спипам?

Може би е станало горе-долу така.

А може би не. Изграждам сцената по догадки и откъслечни сведения, научени много по-късно. Градя по онова, за което мога да се досетя, и използвам емисарската интуиция, за да запълня празнотите. Но може и да греша дълбоко.

Няма как да разбера.

Не бях там.

И не видях лицето му, когато е чул къде съм. Когато е чул кой съм и какво ще трябва да стори.

Увреждане.

Раната пареше адски, но бях получавал далеч по-тежки. Изстреляният напосоки бластерен лъч проряза ребрата ми, вече загубил част от своята сила в бронираната врата, която трябваше да пробие, за да стигне до мен. Стигнали до препятствието, проповедниците гърмяха с надеждата да ме изкормят. Скапани аматьори. При тия изстрели от упор в бронираното покритие сигурно си бяха изпатили почти колкото мен. Зад вратата аз вече се бях извъртял настрани. Остатъкът от заряда издълба дълга, плитка бразда по гръдния ми кош и продължи нататък, оставяйки тлееща дупка в гънките на палтото. Внезапно усещане за леден хлад по онази страна на тялото ми, придружено от мирис на изгорели кожни сензори. И онова странно, пронизващо до кости съскане там, където лъчът бе разкъсал биомеханичната обвивка на плаващите ребра.

Осемнайсет минути по-късно, отчетени по фосфоресциращия вграден дисплей в горната лява част на зрителното ми поле, съскането още не бе престанало, докато крачех забързано под светлината на уличните лампи, полагайки усилия да не обръщам внимание на болката. Под палтото ми се процеждаха капки течност. Нямаше много кръв. Синтетичните носители си имат предимства.

— Искаш ли да се повеселиш, мой човек?

— Вече се повеселих — отвърнах аз и заобиколих отдалече входа.

Онзи пренебрежително примига с вълнисто татуираните си клепачи, сякаш искаше да каже: „Ти губиш“, после лениво отдръпна мускулестата си фигура назад в сумрака. Пресякох улицата, завих зад ъгъла и се шмугнах между още две проститутки — едната жена, другата от неустановен пол. Жената беше модифицирана, раздвоеният й змийски език шареше напред-назад между неестествено гъвкавите устни. Може би долавяше в нощния въздух вкуса на раната ми. Очите й плъзнаха по мен със същото танцово движение, сетне се отклониха. От другата ми страна съществото с неясен пол леко измени стойката си и ме изгледа любопитно, но не каза нищо. Не представлявах интерес. Улиците бяха пусти и хлъзгави от дъжда, затова ме забелязаха по-късно, отколкото онзи във входа. Бях се поизчистил след напускането на цитаделата, но нещо в мен вероятно подсказваше пълната липса на делови възможности.

Зад гърба си чух как ме одумват на малояпонски. Долових думата безпаричен.

Можеха да си позволят да придирят. След инициативата „Мечек“ занаятът им процъфтяваше. Тази зима Текитомура беше препълнен с екипи от демилити и прекупвачите на намерена стока, които винаги се влачат подир тях като крилодери след траулер. Да дадем на Ню Хок безопасност за новия век , обявяваха гръмките лозунги. От новоизградения док за кораби на въздушна възглавница в крайния квартал Компчо нямаше и хиляда километра по права линия до бреговете на Ню Хокайдо и товарните машини се движеха ден и нощ. Ако се изключи въздушен десант, нямаше по-бърз начин за прекосяване на морето Андраши. А на Харлановия свят човек се издига във въздуха само когато няма друг избор. Всеки екип, мъкнещ тежко оборудване — а те всички мъкнеха — потегляше за Ню Хокайдо с кораб на въздушна възглавница от Текитомура. Които оцелееха, щяха да се върнат по същия път.