Ричард Морган - Разбудени фурии

— Погледни пак, свещенослужителю.

— Анге… — Сетне навярно нещо успя да проникне през халюциногените. Гласът му изведнъж стана писклив и той запълзя заднешком, гледайки ножа с разширени очи. — Не! Виждам стария, възродения. Виждам унищожителя!

— Е, най-сетне схвана.

Биологичният токсин на тебитския нож е концентриран в централния улей, на половин сантиметър от ръба. Ако се порежеш случайно, едва ли ще е толкова дълбоко, че да го докоснеш.

Преди да се отдалеча, разпорих лицето му.

Дълбоко.

Озовах се навън. Безброй ситни пъстроцветни пеперуди с черепи вместо глави връхлетяха от мрака и обкръжиха лицето ми с подигравателен кикот. Примигах, за да ги прогоня и задишах с пълни гърди. Трябваше да изчистя кръвта си от оная гадост. Да се ориентирам.

Кейовете зад помпената станция бяха пусти. Не видях и помен от Плекс. Нямаше жива душа. Пустотата ми се стори като затишие пред буря, тръпнещо от напора на прииждащ кошмар. Нямаше да се учудя, ако видех как ноктеста лапа на чудовищен гущер изтръгва сградата от основите и я вдига във въздуха.

Недей, Так. Очакваш ли нещо в това състояние, непременно ще ти се случи, по дяволите.

Уличното платно…

Движи се. Дишай. Изчезвай оттук.

От ниските облаци ръмеше ситен дъждец и изпълваше сиянието на анджирските лампи с меки, преливащи цветове. Над плоския покрив на помпената станция зърнах към мен да се плъзга надстройката на рибарски кораб, обсипана с ярки навигационни светлини. Отекнаха приглушени подвиквания между кораба и брега, сетне чух как автоматичните съединители хлътнаха със звън и съскане в гнездата на кея. Изведнъж настана всеобща тишина, сякаш някакъв необичайно спокоен миг бе изплувал от детските ми спомени за Нова Пеща. Предишният инстинктивен ужас изчезна и аз усетих как по лицето ми плъзва добродушна усмивка.

Овладей се, Так. Всичко е от химикалите.

От другата страна на кея, в сянката на застинал автоматичен кран, случаен лъч светлина проблесна по косата на жената, докато тя се озърташе. Отново хвърлих поглед през рамо да видя дали не ни гонят, но вратата на бара си оставаше плътно затворена. Отвътре долитаха само неясни звуци, едва доловими за евтиния ми синтетичен слух. Можеше да е смях, плач и какво ли не още. В дългосрочен план Х-гранатите са сравнително безобидни, но докато действат, напълно губиш способност за разумни мисли и действия. Не вярвах в близкия половин час някой да осъзнае къде е вратата, камо ли как се минава през нея.

Рибарският кораб глухо се блъсна в кея и спря, придържан на място от съединителите. Тъмни силуети почнаха да прескачат на сушата, разговаряйки тихо в нощта. Незабелязано се промъкнах до сянката на крана. Лицето на непознатата се рееше призрачно в сумрака. Бледа, някак хищна красота. Косата около него сякаш тихичко пращеше от напора на скрита енергия.

— Бива си те с ножа.

Свих рамене.

— Въпрос на практика.

Тя ме огледа от глава до пети.

— Синтетичен носител, биологично оръжие. Демилит ли си?

— Не. Няма такава работа.

— Е, определено… — Изпитателният й поглед внезапно трепна и се прикова към онази част от палтото, която прикриваше раната. — Мамка му, улучили са те.

Поклатих глава.

— Съвсем друга история. Малко по-рано.

— А, така ли? Май ще ти трябва лекарска помощ. Имам едни приятели…

— Няма смисъл. След няколко часа сменям носителя.

Веждите й подскочиха.

— Презареждане? Е, явно имаш по-мощни приятели от моите. Задължена съм ти, а няма как да се отплатя.

— Зарежи. Пиши го за сметка на заведението.

— За сметка на заведението? — Тя стори с очите си нещо, което много ми допадна. — Ти случайно да не си герой от сензофилм? С Мики Нозава в главната роля. Роботът-самурай с човешко сърце.

— Това май не съм го гледал.

— Не си ли? Обновена версия, премиерата беше преди десетина години.

— Изтървал съм я. Не бях тук.

Шумотевица в другия край на кея. Стреснато врътнах глава и видях вратата на кръчмата да се отваря. На светлия фон се очертаваха силуети с дебели дрехи. Новата клиентела от рибарския кораб идваше да се включи във веселбата. Отвътре долитаха викове и пронизителни писъци. Жената до мен лекичко се напрегна, привела глава на една страна под такъв ъгъл, че в този жест чувственото и хищното се смесваха по някакъв странен, вълнуващ начин.

— Обаждат се — каза тя. Стойката й пак се отпусна също тъй светкавично и делово, както се бе напрегнала преди малко. Сенките сякаш се сгъстиха около нея и я дръпнаха крачка назад. — Изчезвам. И… благодаря. Хиляди благодарности. Извинявай, че ти съсипах вечерта.