Дейвид Брин - Битие

Дори малко лунна светлина щеше да го предупреди за рояка медузи — облак от пулсиращи чадъри, които се носеха в залива, нищожна клонка от огромната заляла Източно Китайско море колония, която с всяка година ставаше все по-голяма и унищожаваше вековни риболовни територии. Повлечена от течението, туптящата маса полупрозрачни тела и развяващи се пипала се носеше право към него.

Бин трескаво се заотдръпва и едва се размина с приближаващата орда. Но въпреки това скоро откри на мъждукащата светлина на фенера, че е заобиколен от блуждаещи медузи. Дърпаше се от един куп и неизбежно се натъкваше на друг. Неспособен да ги избегне, той зарита… и усети внезапната изгаряща болка, когато едно пипало докосна левия му глезен.

Останал без избор, Бин се изкатери върху сала, като се молеше импровизираните връзки да издържат. Салът потъна под тежестта му и тялото му се озова във водата. Пипалата обаче не можеха да го достигнат. Засега.

Успя да разреже една стара тенекия за мляко и си направи нещо като весло (по-скоро черпак), с което загреба през тресавището от отровни създания. И дума не можеше да става да чака рояка да се пръсне. Дотогава теченията щяха да го отнесат някъде надалеч. Домът беше пред него и най-добрият избор бе да прибегне до груба сила.

„Тези ужасни твари ще избият цялата риба в естуара и ще ми съсипят мрежите“ — помисли си. Какъв щеше да е най-лошият резултат? Семейството му щеше да гладува. Може би седмици наред.

„Казват, че тези твари могат да се ядат, ако внимаваш. Да се пържат в сусамено олио. Кантонците ги ядели.“

Звучеше противно. Но можеше да им се наложи да опитат.

Последните сто метра бяха чиста агония. Сякаш някой бе подпалил дробовете и ръцете му. Успя да се сдобие с ново болезнено опарване по дясната ръка преди основният отвор на разнебитената къща най-сетне да зейне пред него. Естествено, се удари, когато салът се блъсна странично в атриума. Две от торбите се скъсаха и по стария покрит с паркет под се разпиляха проблясващи съкровища. Нямаше значение. Находките му вече бяха в безопасност и лесно можеше да ги достигне.

Трябваше да напрегне всичките си останали сили, за да замъкне една торба горе, да мине внимателно по наклонения покрив с разнебитените керемиди и най-накрая да стигне до навеса, където го чакаха жена му и детето му.

— Камъни?

Мей Лин впери поглед в нещата, които Сян Бин бе изсипал пред нея. Сиянието на зората се разпълзяваше по източния хоризонт. Тя вдигна фенера, за да разгледа малкото съкровище: затули светлината и говореше тихо, за да не събуди бебето. От косо падащите лъчи белегът на едната й буза изпъкваше — спомен от нараняването й като дете при ужасното земетресение в Хунан.

— И си толкова развълнуван от купчина камъни?

— Бяха на рафтове , внимателно подредени и с етикети — обясни той. Вече беше почистил двете рани и внимателно мажеше с мехлем язвата на левия си крак — една от няколкото, която се беше отворила отново след дълго затишие. — Етикетите няма как да се прочетат след толкова време. Но е имало стъклени витрини и…

— Не ми приличат на скъпоценни камъни. На диаманти или рубини — прекъсна го тя. — Вярно, някои са красиви. Но навсякъде можеш да намериш полирани от водата камъчета.

— Има и още, на специални поставки в центъра на стаята. Някои са в специални кутии от дърво и кристал. Казвам ти, това е някаква колекция . И трябва да е била ценна, щом собственикът я е скрил така, че…

— В кутии? — Интересът й отново се събуди, макар и съвсем малко. — Не ги ли взе?

— Взех няколко. Оставих ги на сала. Ужасно съм уморен. И гладен. — Подуши красноречиво към тенджерата, в която Мей Лин претопляше снощната вечеря, която беше пропуснал. Долови миризмата на някаква риба, пържена с праз, лук и онова червеникаво водорасло, което тя слагаше в повечето ястия.

— Сян Бин, донеси и от онези в кутиите — настоя Мей Лин. — Докато се върнеш, яденето ще се е стоплило.

Бин с радост би изгълтал храната и студена, но въздъхна примирено, събра сили и успя някак да задейства треперещите си мускули. „Още съм млад, но вече знам как ще се чувствам, когато остарея.“

Сивкавата светлина на утрото му помогна да мине по покрива и да се спусне по стълбата и стъпалата, без да се препъне. Ръцете му трепереха, докато развързваше още две торби, издути от предмети с остри ъгли. Мъкненето им нагоре и по покрива беше чисто съревнование на волята с агонията.

„Повечето от предците ни са живели поне толкова зле — напомни си той. — Докато положението в Китай не станало много по-добро за едно поколение…