Дейвид Брин - Битие

При всички подобни кризи Бин просто свиваше рамене и кимаше, сякаш бе абсолютно уверен, че всичко ще се оправи. Сякаш най-големите учени, експерти и умници, с които трябваше да работи сега, се безпокояха излишно. „Какво? — сякаш питаше усмивката му, особено след като се беше събрал отново със семейството си. — Да не би да си мислите, че това е опасно или трудно?“

Всъщност Бин винаги се беше оказвал прав. Особено когато Джералд, Емили и Акана се върнаха от първата си експедиция с още непокътнати капсули. Принудени да се състезават за вниманието на хората, те започнаха да погаждат мръсни номера на другите и дори да казват истината. Или поне част от нея.

Сега Джени излъчваше същата увереност. Анимираният й пингвин, който отдавна се бе превърнал в семеен символ, сякаш подскачаше развълнувано по двуизмерните гънки на суичъра й.

— Заредени и готови, сър. Първата мишена ще навлезе в зоната след… деветдесет секунди.

„Толкова скоро?“

С възрастта времето сякаш бе започнало да се движи на тласъци. Може пък винаги да е било така и просто напоследък да му се свидеше повече. Джералд с известно смайване осъзна, че е минал почти час, откакто „Ибн Батута“ разкри скрития си товар. Заповяда на тялото си да се освободи от напрежението. Да вдиша. И да издиша.

„Предстои ни да направим първата крачка. Наистина ли тя е по пътя, който сме избрали сами? Уникално решение, както го нарича Бен Фланъри? Или това е просто заблуждение, не по-малко от онова, което е заразило народа на Куриера? Което в крайна сметка ще ни поведе по същия ужасен път като всяка друга Заразена раса?“

Хайрам изстена, но не нещастно.

— Първите платна се разтварят точно по график — преведе Ика, докато помръдваше, за да прави някакви настройки. — Джени, можеш да стреляш по зададения режим. Ще те спра, ако някоя от сондите се нуждае от повече време.

— Благодаря, Ика. Готови за изстрелващ импулс след пет, четири, три, две…

В реалния свят не се забеляза почти нищо освен слабия проблясък, когато фотонното платно получи първата си порция енергия. Десет хиляди квадратни метра филм с дебелина на атом поеха няколко гигавата сурова кохерентна светлина от Голямото око — не така концентрирана като режещия лъч преди няколко дни, но повече от достатъчна, за да засили платното и мъничкия му товар навън в продължение на пет минути здраво бутане — и да даде началото на пътешествието му.

„Ще правим това през повечето нощи, докато «Ибн Батута» не поеме към дома. Ще побутваме всички шейсет и четири сонди — десет минути тук, половин час там, колкото се може повече, без да събуждаме подозренията на учените. Без да съобщаваме на Земята. Без да позволяваме на космическите вируси да научават какво правим. Още не.“

Е, в края на краищата кой би заподозрял нещо? Колкото и впечатляващ да изглеждаше космическият телескоп, излъченият от него лазерен лъч беше твърде слаб, за да може да ускори нещо така, както е бил ускорен Хаванският артефакт. Тези платна бяха малки и груби според галактическите стандарти. Кристалните им товари бяха миниатюрни и свръхспециализирани, способни да поберат минимален екипаж от симулирани личности. Това бе най-доброто, което можеше да направи човечеството за този момент, като заимстваше от извънземните чертежи, строеше от нулата и внимателно прочистваше всички заложени капани. Хората още не бяха готови да изстрелват междузвездни експедиции.

„Но сме достатъчно добри за нещо много по-скромно. За достижима цел. Експеримент, който си заслужава.“

Лъчът секна. Микроскопичното проблясване на платното изчезна и сондата беше оставена да се носи напред, побутвана леко от обикновената слънчева светлина.

„С тази всичко е наред. Тръгна към специалната част «празно» пространство между Уран и Нептун. Район, който може да съдържа нещо, което да пожелаем. Наслука, мои виртуални приятели.“

А ако тези първи пратеници не откриеха съкровище?

„Има и други области по-далеч, пълни с възможности. Те може да предложат онова, от което се нуждае най-много човечеството — и всичко живо на Земята.“

— Готови за номер две — каза Джени, докато съставните огледала на Доналдсън-Чан леко се завъртаха, за да се прицелят в друго ефирно платно. — Готови за изстрелващ импулс след пет, четири…

Същото продължи през следващите няколко часа. След като четирийсетото изстрелване мина като по мед и масло, Джералд започна да се отпуска. „Може пък да проработи… и да не ни хванат.“