Саймън Грийн - Светът на призраците

— По-полека, Лю. Може да е номер, за да ни отдалечат от кораба. А като е дошло насам, как не е гръмнало някоя мина? Който ще да е, ама е влязъл в радиуса на действие. Току-виж, знае как да ги включва и изключва от разстояние. И само чака да минем покрай някоя, за да я включи. Бам-бум — и ще ти пратят топките вкъщи, щото не са намерили останалото. Не става, Лю. Без истинска мишена пред себе си и без пряка заплаха за катера не мърдам. Поне докато не разбера кой ми стои насреща.

— Адски си прав — одобри Стасяк, който не отделяше уж равнодушния си поглед от мястото. — Ако Капитанът иска да гони призраци, негова си работа. Без заповед не мърдаме. Рип, вече не го виждам. Ти виждаш ли го?

— Не. Пак изчезна.

Стасяк погледна часовника, вграден в китката му.

— Капитанът нещо много се забави. Трябваше вече да се е върнал.

Рипър вдигна рамене.

— Колко време ти трябва да намериш някого, дето официално не съществува? Не се тревожи за Капитана. Отдавна е пораснал и може сам да се погрижи за себе си.

Постояха загледани в мъглата.

— Сетих се — каза накрая Стасяк. — Ако в оная посока има призрак или нещо друго, значи е горе-долу в сектора на Изследователката. Току-виж, се сблъскат в тая мътилка.

— Ако стане, жал ми е за призрака — промълви Рипър.

Капитанът бавно се изправи и изкриви лице от остра болка в ребрата. Гарвана дори не се опита да му помогне и Сайлънс му беше благодарен за това. Не искаше за нищо на света да се чувства задължен на този човек. Иначе намеренията му щяха да станат още по-трудно осъществими. Изтласка болката и смъденето от съзнанието си и насочи поглед към застаналия пред него изменник. За последен път видя някогашния си приятел преди десет години и оттогава не бе и предполагал, че отново ще го срещне. Би трябвало да е загинал заедно с Ашраите. Мъртъв можеше да мине и за мъченик, но жив беше напомняне, трънче в мислите.

Усети се, че само стои и зяпа Гарвана, но думите не искаха да излязат от устата му. Бе обмислил всичко още преди кацането. Знаеше точно какво да каже, какви лостове да натисне, за да манипулира Гарвана и да получи от него необходимото. Но сега стоеше лице в лице със стар приятел, призрак от миналото, усещаше думите като пепел на езика си. Този мъж някога му бе по-близък от брат, ала при последната им среща всеки се опита да убие другия. Сайлънс дълго вярваше, че е успял. После започна да дочува истории, разпространявани от хора, служили на Ансилай — говореха за някакъв човек, който не умирал. Призракът сред дърветата. Гарвана.

Годините отминаваха, но Сайлънс така и не се върна на планетата. Не искаше отново да убива своя приятел. Времето и обстоятелствата все пак го доведоха тук, а старите грехове принадлежаха на миналото. Сега само неговата задача имаше значение, както и средствата, с които да я изпълни. Сайлънс съзнаваше дълга си. Винаги му бе служил. И ако това означаваше пак да използва своя приятел и да го предаде, все някак щеше да го понесе. Бе понесъл и по-тежки товари през живота си.

Гарвана вдигна ръка и бутна назад качулката, закриваща лицето му. Внезапна студена тръпка пробяга по тялото на Сайлънс, усещаше как косъмчетата по врата му настръхнаха. Гарвана не бе остарял. Десетте години в ужасни условия не бяха оставили и една бръчка по кожата му. Изглеждаше такъв, какъвто го помнеше — млад, горд, несломим. Времето беше безсилно да го докосне. Но нали призраците не остаряват! Сайлънс изведнъж се почувства тромав и засрамен от собствените си промени през това десетилетие. Какъв ли беше в очите на Гарвана с олисялото си чело и понатежалия корем? Дали мъжът срещу него бе забелязал това и дали изобщо имаше значение за него? И най-важното — дали разбираше, че е срещнал не онзи Джон Сайлънс, когото познаваше, който би се поколебал да предаде приятеля си, ако правилата на играта изискваха това от него? Като гледаше невъзмутимия младеж пред себе си, Капитанът се чувстваше по-стар, мръсен и похабен. И не знаеше какво да каже. Накрая Гарвана наруши мълчанието.

— Какво правиш тук, Капитане?

— Имам нужда от твоята помощ — сдържано отвърна Сайлънс.

Гарвана едва раздвижи устни в усмивка, сякаш през годините бе забравил как се прави това.

— Не съм и помислял, че ще изминеш целия този път само за да подновиш една стара дружба. Но знаех, че все някога ще дойдеш. Между нас остана нещо недовършено.

— То може да почака — възрази Сайлънс. — Знаеш ли какво се е случило в Тринадесета база?