Клифърд Саймък - Човекоядци

— Вие ни ядете! — изскърца Енциклопеда. — Използвате ни за строителни материали! Добивате от нас топлина!

— По-кротко — каза му Макензи. — Теб просто те шокира начинът, по който го правим. Мисълта, че го смятаме за правилно. Че просто отиваме и вършим с растенията каквото си искаме, без да ги питаме, без дори да се замисляме какво те мислят по въпроса. Това накърнява родовото ти достойнство.

Той млъкна и се приближи до вратата. От котловината се разнесоха първите тонове на музиката. Настройването преди концерта беше приключило.

— Добре — каза Макензи. — Ще те засегна още малко. Дори ти за мен не си нищо повече от едно растение. Това, че си научил някои цивилизовани трикове, не ни прави равени. По никакъв начин. Ние, човеците, не забравяме лесно миналото. Ще трябва да минат хиляди години на контакти с такива като вас, за да започнем да ви възприемаме като нещо по-различно от обикновени растения. Нещо, което някога сме използвали и можем да използваме отново.

— Дори и във вид на борш ли?

— Дори и във вид на борш.

Музиката спря. Спря внезапно, насред нотата.

— Виждаш ли? — каза Макензи. — Дори и музиката ви изневерява.

Тишината ги погълна и в настъпилото мълчание прозвуча едно тежко и солидно „троп-троп“.

— Нели! — извика Макензи.

Масивната й сянка изникна от мрака.

— Да, шефе, аз съм — потвърди Нели. — Я глей кво ти нося.

Тя захвърли Уейд пред вратата.

Уейд се претърколи и простена. Две пърхащи живи наметала отхвръкнаха от раменете му.

— Нели — строго каза Макензи. — Нямаше нужда да го пребиваш. Трябваше само да ми го доставиш, аз щях да се погрижа за него.

— Ама, шефе — запротестира Нели, — аз не съм го пребила. Той така си беше, като го намерих.

Никодемус се наместваше на раменете на Макензи, а наметалото на Смит се стрелна към ъгъла, където лежеше стопанинът му.

— Това е наше дело, шефе — протръби Никодемус. — Ние го извадихме от строя.

— Извадихте го от строя?

— Ами да, бяхме двама на един. И го отровихме.

Никодемус се отпусна на раменете му.

— Не го харесвам — заяви той. — Няма нищо общо с тебе, шефе. Не исках да се променям по негов тертип. Искам да съм като теб.

— А отровата? — попита Макензи. — Нищо фатално, надявам се?

— Естествено. Само малко го омаломощихме. Не разбра какво става, докато не беше вече твърде късно. Тогава се спазарихме с него. Казахме му, че ще го поддържаме, ако ни върне обратно. Беше тръгнал насам, но никога нямаше да стигне, ако не беше Нели.

— Шефе — примоли се Нели, — като се освести, ще ми го пуснеш ли за пет минутки?

— Не! — отсече Макензи.

— Ама той ме върза! — писна Нели. — Причака ме иззад баира, хвана ме с ласо и ме остави да вися. Едвам се освободих. Честно, няма да го повреждам много. Само ще го пообработя лекичко…

Откъм хълма се дочу шумолене на трева, сякаш стотици крачета прииждаха към тях.

— Имаме си гости — рече Никодемус.

Гостите, както успя да види Макензи, бяха диригентите. Цели дузини дребни гномообразни фигурки, скачащи на задните си крака. Очичките им светеха. Един от тях излезе напред. Като приближи, Макензи видя, че беше Алдер.

— Е? — попита Макензи.

— Дойдохме да обявим края на сделката — изписка Алдер. — Делбърт ни разказа всичко.

— Какво ви разказа?

— Това, което правите с дърветата.

— А, това ли?

— Да, това.

— Но сделката вече е сключена. Не можете да се отмятате. Земята чака с нетърпение…

— Не ме будалкай — изръмжа Алдер. — Вие вече ни искате не повече, отколкото ние вас. Беше мръсен номер да се захващаме. Енциклопеда ни придума. Каза ни, че имаме дълг. Дълг към нашата раса. Да действаме като мисионери спрямо по-низшите раси в Галактиката. Отначало не си давахме сметка за това. Музиката, сами виждате, е нашият живот. Толкова отдавна творим музика, че коренът ни се губи в древната история на тази планета, преминала преди хилядолетия през зенита на своето съществуване. И ще създаваме музика до деня, в който тя, планетата, започне да се разпада под краката ни. Вие живеете по законите на действието. Ние живеем по законите на музиката. Червената симфония на Кадмар беше за нас по-велик триумф, отколкото е за вас откриването на нова планетна система. Ние се радвахме, когато вие харесвахте нашата музика, и ще се радваме, ако тя продължава да ви харесва, дори след всичко, което се случи. Но няма да допуснем някой от нас да замине на Земята.

— Още ли важи монополът върху музиката? — попита Макензи.