Клифърд Саймък - Гробищен свят

— Ще се върнат за нас — каза уплашено Синтия.

Аз също не се почувствувах прекалено смел. Не ми харесваше мисълта за огромните метални зверове, тракащи със зъби по петите ни.

— Как преследват жертвите си? — попитах аз.

— Надарени са с обоняние — каза преброителят. — Но не с такова, каквото имате вие хората, а със способността да улавят и разпознават химическия състав на миризмите. Имат и остро зрение. Можете да ги затрудните, ако се придържате към високите и каменисти места, където ще оставяте незначителни следи и миризмата няма да се застоява, след като минете. Когато дойдоха преди малко, се страхувах, че могат да ви подушат, но вие бяхте на по-високо място от тях и сигурно някое благоприятно насрещно въздушно течение е попречило да ви подушат.

— Те ще се спуснат да преследват конете — казах аз. — Дирите вероятно ще вървят по открит терен. Ще се движат бързо. Може би ще минат само няколко часа преди да открият, че не сме с другите.

— Малко време ще имате — рече преброителят. — До разсъмване остават още няколко часа, а не можете да тръгнете, преди да се развидели. Ще трябва да вървите бързо и ще можете да вземете с вас малко неща.

— Ще вземем храна — каза Синтия. — И одеяла…

— Не вземайте прекалено много храна — каза преброителят. — Само най-необходимото. Ще намерите храна по пътя. Имате риболовни кукички, нали?

— Да, имаме малко кукички — каза Синтия. — Купила съм една кутия — така, между другото. Но не можем да живеем само с риба.

— Има корени и горски плодове.

— Но не знаем кои от тях се ядат.

— Не е необходимо да знаете — каза преброителят. — Аз ги познавам всичките.

— Нима ще дойдете с нас?

— Ние ще дойдем с вас — каза преброителят.

— Разбира се, че ще дойдем — рече О’Гиликъди. — И то всички. Не можем да направим много нещо, но все ще ви помогнем. Можем да наблюдаваме за преследвачи…

— Но духовете… — казах аз.

— Сенките — каза О’Гиликъди.

— Сенките не скитат през деня.

— Това е човешко заблуждение — каза О’Гиликъди. Естествено през деня не се виждаме. Но и нощно време не могат да ни видят, стига да пожелаем.

Другите сенки замърмориха, изразявайки съгласието си.

— Ще си приготвим раниците — каза Синтия, — а всичко друго ще оставим. Елмър и Мустанг ще дойдат да ни потърсят тук. Ще им оставим бележка. Ще я забодем с карфица върху един от вързопите, където няма да пропуснат да я забележат.

— Ще трябва да им кажем накъде се отправяме — казах аз. — Някой има ли някаква представа накъде отиваме?

— В планините — рече преброителят.

— Знаете ли някаква река, която се нарича Охайо? — попита Синтия.

— Много добре я знам — каза преброителят. — При Охайо ли искате да отидете?

— Виж какво сега — казах аз, — не можем да тръгнем да гоним…

— А защо не? — попита Синтия. — Тъй или иначе отиваме някъде тогава защо да не отидем там, където искаме да отидем.

— Но, струва ми се, че се споразумяхме…

— Зная — каза Синтия. — Ти даде да се разбере достатъчно ясно. На първо място е твоята композиция и предполагам, че тя все още си запазва предимството. Но можеш да я направиш навсякъде, нали така?

— Разбира се. Но в границите на разумното.

— Добре тогава — каза Синтия. — Ще тръгнем към Охайо. Ако вие нямате нищо против — каза тя на преброителя.

— Нямам. Ще трябва да прехвърлим планините, за да се доберем до реката. Надявам се, че някъде из чукарите вълците ще изгубят следите ни. Но ако ми разрешите да попитам…

— Това е дълга история — казах му лаконично. — Ще ви я разкажем друг път.

— Чували ли сте някога — попита Синтия — за някакъв безсмъртен човек, който живеел като отшелник?

Тя никога не изпускаше нещо, щом веднъж го докопаше.

— Мисля, че съм чувал — каза преброителят. — Много отдавна. Подозирам, че това беше някакъв мит. На Земята съществуваха толкова много митове.

— Но вече не съществуват — казах аз.

Той поклати глава, някак тъжно.

— Вече не съществуват. Всички земни митове са мъртви.

Небето се бе заоблачило и бе започнал да духа северен вятър, все по-студен и пронизващ. Въпреки студа във въздуха се долавяше някаква странна миризма на влага. Боровете, растящи по склона, се огъваха и стенеха.

Часовникът ми бе спрял, но това беше без значение. Откакто напуснах Олдън, той почти не ми служеше. На борда на погребалния кораб, който работеше по галактическо време, беше невъзможно да го използвам. А земното време излезе различно от времето на Олдън, макар че с известни математически изчисления човек можеше да кара и с такъв часовник. Бях направил опит да се осведомя за времето в селището, когато чакахме празненството, но като че ли никой не знаеше колко е часът, нито пък го беше грижа. Доколкото успях да науча, в селището имаше само един часовник, доста грубо занаятчийско творение, направено предимно от дялано дърво, който си стоеше спрял и притихнал, защото явно никой никога не се сещаше да го навива. Така че нагласях часовника си по слънцето, обаче бях пропуснал момента, когато то бе точно в зенита, и се принудих да пресмятам преди колко време слънцето бе започнало своя заход на запад. Сега часовникът ми бе спрял и не можех да го сверя. Не зная защо се безпокоях; и без него се оправях добре.