Клифърд Саймък - Гробищен свят

— Името му — рече преброителят, прекъсвайки го — е Ремзи О’Гиликъди, което наистина е добро земно име. Казвам ви го, защото оставите ли на него, никога няма да се накани да ви го каже.

— А сега — рече сянката на Ремзи О’Гиликъди, — тъй като ме представиха, ще ви разкажа историята на моя живот.

— Не, дума да не става — каза преброителят. — Нямаме време за това. Има много неща, които трябва да обсъдим.

— Е, тогава историята на моята смърт.

— Добре — рече преброителят, — ако я посъкратиш.

— Те ме заловиха — рече сянката на Ремзи О’Гиликъди — и ме взеха в плен — тези лигави, мазни туземци. Няма да описвам подробно положението, което ме доведе до тоя срам, защото това би наложило да се обяснят някои обстоятелства, а както загатна преброителят, не ще има време да ги разкажа. Във всеки случай, те ме пипнаха, след което преднамерено проведоха дълга дискусия в мое присъствие — която съвсем не ми достави удоволствие — за това кой е най-добрият начин да ме унищожат. Нито една от предложените процедури, предназначени да доведат до моята кончина, не представляваше приятен обект за размишление от страна на бъдещата жертва. Нали разбирате — нямаше нищо простичко, като например удар по главата или прерязване на гърлото, а все едни такива дълги, провлечени и сложни операции. Най-сетне, след като часове наред обсъждаха и същевременно учтиво ме насърчаваха да проявявам личните си реакции към тоя или оня предложен план, те се спряха на идеята да ме одерат жив, като ми обясниха, че всъщност нямало да ме убият, ето защо не би трябвало да им имам зъб — успея ли да оживея без кожа, те с радост щели да ме пуснат да си вървя. След като одерели кожата ми, осведомиха ме те, възнамерявали да я ощавят и да направят тъпан, с който щели да думкат, за да известят на моя род и да му се надсмеят.

— Моите уважения — рекох аз, — но тъй като тук присъства дама…

Ала той не ми обърна внимание.

— След като умрях — рече той — и тялото ми било намерено, моят род решил да стори нещо, което дотогава не било правено. Всички наши почитаеми покойници бяха погребвани в прерията, без да бележат гробовете, понеже се смяташе, че човек не може да иска повече от това да се слее ведно със света, по който бе скитал. Няколко години преди това до нас беше достигнал слухът за Гробището, но не му бяхме обърнали голямо внимание, защото си имахме други обичаи. Обаче сега родът се събрал на съвет и решил, че трябва да бъда удостоен с честта да почивам в пръстта на майка Земя.

Затова направили голям варел, който да приюти тленните ми останки, а те, консервирани в спирт, били превозени до единствения жалък космодрум на планетата, където варелът стоял на склад в течение на много месеци в очакване да пристигне космически кораб, и най-сетне съм бил откаран до най-близкия космодрум, до който редовно пътувал погребален кораб.

— Нямате представа — рече преброителят — колко е струвало това решение на неговия род. На планетата Прерия хората са бедни и единственото им богатство са стадата добитък. Трябвало е да минат много години, за да си възстановят добитъка, с който са заплатили на Гробището за услугите му. Това е била благородна жертва и жалкото е, че се е оказала тъй безполезна. Ремзи, както не е трудно да се досетите, бе и още е единственият жител на Прерия, когото някога са погребали в Гробището — не че наистина го погребали там, поне не точно по начина, по който първоначално възнамерявали. Случило се така че на длъжностните лица на Гробището — не от сегашната управа, а от преди много години — им потрябвал по онова време един допълнителен ковчег, за да скрият някои неща…

— Искате да кажете археологически находки — казах аз.

— Нима знаете за това? — попита преброителят.

— Подозирахме.

— Подозренията ви са съвсем основателни. И нашият беден приятел станал една от жертвите на тяхното коварство и алчност. Използвали ковчега му да скрият археологически предмети, а останките му били хвърлени в една дълбока клисура — естествена костница в края на Гробището — и от този ден нататък неговата сянка блуждае по Земята, както сенките на много други, и то все поради същата причина.

— Добре го разказвате — рече О’Гиликъди — и при това много точно.

— Но, моля ви, нека вече да престанем с това — каза Синтия. — Напълно ни убедихте.

— Нямам време за повече — рече преброителят. — Сега трябва да обмислим какво да предприемете вие двамата. Защото щом вълците настигнат двамата ви верни приятели, те незабавно ще разберат, че не сте с тях и тъй като Гробището пет пари не дава за двата робота, а се интересува само от вас…