Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

— Сигурно ме мислите за параноик.

— Не, сър. Светът е пълен със зло и това е факт. Съобразяването на поведението ни с това обстоятелство ни прави реалисти, а не параноици.

— Идеята, че някой ме трови или упойва…

— Няма да сте първият. Противникът невинаги застава срещу нас зад дуло или с бомба в ръка. В някои случаи се оказва много по-близо. Понякога изглежда точно като нас, което го прави почти невидим, и точно тогава е най-опасен.

Раян е инструктирал Уилсън Мот да го снабди с приспивателно, което се дава само срещу рецепта, и да го изпрати по Зейн. Необходим му е медикамент, който не само може да се справи с широкоокото, треперещокрако, луднало от напрежение безсъние, което му дава смелост да се бори с акула, но и е в състояние да го потопи в сън, дотолкова дълбок, че да няма и помен от никакви кошмари.

След като Зейн се оттегля с кръвта, Раян си поръчва така изобилна вечеря, че само тя би следвало да подейства като барбитуратен коктейл.

След вечерята се запознава с дозировката от инструкцията за използване на препарата, взема две вместо препоръчаното от нея едно хапче и ги изпива с чаша мляко.

Вече в постелята, грабва дистанционното, за да сърфира из морето от сателитни програми, за които е абониран хотелът. По един канал за класическо кино дават някакъв филм за попаднала в затвор жена, чиято история е така величаво досадна, че май не му трябваше да пие онова приспивателно.

Заспива.

Мълчание в мрака, неясно усещане за намачкани завивки и сетне пак мрак, но наситен с покой, нарушаван единствено от сърдечните контракции и шума от кръвообращението, пълен мрак, черен като безлунна повърхност на езеро, като разперени криле на гарван, мрак и нищо друго, само той — и нищо, освен него.

А след това трептящи образи на съновидение, оградени в правоъгълник, а той самият — в непрогледна чернота.

Мъж и жена си говорят. Мъжкият глас е познат. Зареден е с музика, напрежение, взрив.

Образите подскачат, понеже Раян примигва с клепачи, а правоъгълната рамка е от това, че не става дума за сън, не е видението на жената в затвора, а онази класика, която класическият канал приема за класическа в дадения момент.

Светещите цифри на часовника отстрани показват 2:36. Спал е четири или пет часа.

Иска още, трябва му още, търси опипом дистанционното, намира го, загасява светещия правоъгълник с цветни образи, затъква гърлата на оръдията, заглушава музиката, замлъква жената, секва гласът на Уилям Холдън.

Когато дистанционното изпада от омекналата му ръка, когато сам той започва да потъва в утехата на пълната забрава, изведнъж си дава сметка за това, че филмът е същият, по време на който дойде на себе си в четвъртък призори, след ужасния пристъп през изтеклата нощ, който го подгони към кабинета на интерниста Форест Стафорд.

Събудил се сутринта в четвъртък върху пода на спалнята, свит в ембрионална поза, със залепнали клепачи и пресъхнала уста, той остава с убеждението, че този неизвестен филм на Уилям Холдън е изпълнен с някакво специално значение за него, че представлява подлежащо на дешифриране послание, предупреждение относно бъдещето.

Това усещане отшумява, когато идва напълно в съзнание и си припомня пристъпа, острата болка, пронизала го през нощта.

И ето сега, почти четири денонощия по-късно, онова усещане за предстоящо откровение отново надига снага и Раян решава, че трябва да пребори гравитацията, която го дърпа надолу, обратно в обятията на съня, трябва да стане и да включи телевизора пак, за да разбере кой е този филм, та да изцеди от неговите сцени скрития смисъл, зловещото предсказание, което се крие там.

Тежка вечеря, силно лекарство, мъчително изтощение и някаква неприсъща плахост се стоварват едновременно отгоре му, за да пропуснат и последните песъчинки съзнание през обезсилените пръсти на неговия контрол.

Проспива още десет часа и се събужда в понеделник сутринта с тежко главоболие, познато на всеки пияница след тридневен запой.

Водата под душа брули главата му, сякаш всяка капка е едро зърно от градушка. Дори приглушената светлина причинява болки в очите, всяка миризма му е неприятна.

Той преборва този истински махмурлук с помощта на няколко чаши кафе. Първото е черно, другите — със сметана, но без захар.

След това си поръчва препечени филийки. После — английски кифлички с масло. Следобедът му се прищява ванилов сладолед.

Рум сервисът доставя всичко това едно по едно, в реда на поръчките, сякаш е глезено дете, а хотелът — грижовна майка.